Властелинът на пръстените

Обърнаха се и видяха как пламват далечните хълмове отвъд Реката. Над плещите на мрачните земи се показа червеният крайчец на слънцето. Пред тях, на запад, светът лежеше неподвижен, безформен и сив, но пред очите им нощните сенки взеха да се топят, завърнаха се цветовете на разбудената земя — зеленина са разля по просторните пасища на Рохан, белите мъгли заискриха из речните долини, а далече наляво, на тридесет и повече левги, се извисяваха мраморно черните върхове на Белите планини, облени в синьо и пурпурно, увенчани с блестящи снегове, поруменели от лъчите на зората.

— Гондор! Гондор! — извика Арагорн. — Дано те видя отново в по-щастлив час! Не води все още пътят ми на юг, към ясните ти реки.

Гондор! Гондор, между Море и Планини!
От запад вятър вее в теб, а в древни дни
Дърво сребристо гря под твоя небосклон.
О, бели кули! О, корона със криле и златен трон!
Гондор! Гондор! Ще видим ли да грей Дървото пак
и да повее вятър нов от Планини до Морски бряг?

— А сега да вървим! — добави той, откъсна очи от юга и се взря на северозапад, към пътя, по който трябваше да тръгне.

Хребетът, на който стояха тримата другари, се спускаше стръмно под нозете им. Двадесетина фатома по-долу имаше широка неравна издатина, завършваща внезапно с ръба на отвесна скала — Източната стена на Рохан. Тук свършваше Емин Муил и пред тях, докъдето им стигаше погледът, се простираха зелените степи на Рохиримите.

— Гледайте! — извика Леголас, сочейки нагоре към бледото небе. — Пак орелът! Много е високо. Изглежда, че напуска тая страна и лети обратно на север. Движи се много бързо. Гледайте!

— Не, дори и моите очи не могат да го съзрат, добри ми Леголас — каза Арагорн. — Трябва наистина да е далеч във висините. Питам се какво ли дири, ако е същата птица, която видях преди. Но вижте! Забелязвам нещо по-близко и по-важно; някой се движи из равнината!

— Не едно, а много неща — каза Леголас. — Голям отряд пехотинци, но не мога да различа повече, нито пък да видя що за народ може да са. Дотам има много левги — сигурно десетина-дванадесет, ала е трудно да се прецени с точност из тая равна степ.

— Въпреки това мисля, че вече няма нужда следата да ни подсказва накъде да вървим — каза Гимли. — Час по-скоро да намерим пътека към полето.

— Не вярвам да намериш по-пряка пътека от оная, която са избрали орките — отвърна Арагорн.

Сега преследваха враговете под лъчите на ясния ден. Изглежда, орките бяха бързали напред с всички сили. От време на време преследвачите откриваха изтървани или захвърлени вещи — торби за провизия, къшеи и корички корав сив хляб, скъсан черен плащ, тежка, подкована с желязо обувка, разпрана по камънаците. Пътеката ги водеше на север по билото и най-сетне стигнаха до дълбока цепнатина, прорязана в скалата от поток, който шумно се плискаше надолу. Из тясната клисура като стръмна стълба се спускаше груба пътека към равнината.

Накрая те някак изведнъж излязоха сред тревата на Рохан. Тя прииждаше като зелено море до самото подножие на Емин Муил. Устременият поток изчезваше сред гъсталак от водолюбиви растения и само се чуваше как пее из зеления тунел, побягнал по дългото, полегато нанадолнище към далечните мочурища на Ентомилската долина. Като че бяха изоставили вятъра зад себе си, по хълмовете. Тук въздухът бе по-спокоен и по-топъл, изпълнен с лек аромат, сякаш пролетта вече се разбуждаше и сокът отново се разливаше из листа, и треви. Леголас си пое дълбоко дъх като човек, който отпива живителна влага след дълга жажда из голата пустиня.

— Ах, зеленият аромат! — възкликна той. — По-хубав е от дълъг сън. Да тичаме!

— Леките нозе могат бързо да тичат тук — каза Арагорн. — По-бързо може би от подкованите с желязо орки. Сега имаме надежда да намалим преднината им.

Те тичаха в колона като хрътки по прясна диря и в очите им пламтеше нетърпелив блясък. Като широко окосена ивица, грозно утъпканата диря на орките отиваше почти право на запад; нежната трева на Рохан бе смачкана и почерняла под краката им. Изведнъж Арагорн нададе вик и зави настрани.

— Стойте! — изкрещя той. — Не идвайте засега! Бързо изтича надясно, настрани от главната диря; бе видял натам да се отклоняват отпечатъци от дребни, неподковани нозе. Те обаче не стигаха далече, пресичаха ги стъпки на орки, които също се отклоняваха от тълпата малко по-напред и по-назад, после рязко се връщаха обратно и се губеха сред утъпканата трева. В най-далечната точка Арагорн се приведе и вдигна нещо; после изтича назад.

— Да — каза той, — всичко е съвсем ясно: следи от хобит. Пипин, мисля, който е по-дребен от другия. И вижте това!

Протегна напред блестящ под слънчевите лъчи предмет. Приличаше на млад буков лист, красив и странен сред тая гола равнина.

— Брошка от елфически плащ! — викнаха в хор Леголас и Гимли.