Властелинът на пръстените

— Никой друг народ не тъпче така — каза Леголас. — Като че им доставя удоволствие да секат и повалят всяка растителност, дори да не им е по пътя.

— Но при все това те се движат с голяма скорост — каза Арагорн — и са неуморни. А по-късно може да се наложи да дирим пътя си из голите камънаци.

— Добре де, след тях! — каза Гимли. — Джуджетата също могат да тичат бързо и не се уморяват преди орките. Но преследването ще е дълго — те имат голяма преднина.

— Да — каза Арагорн, — всички ще се нуждаем от издръжливостта на джуджетата. Но хайде! С надежда или без, ще следваме дирята на враговбте. И тежко им, ако се окажем по-бързи! Такава потеря ще им устроим, че ще се помни като чудо на Трите Рода — елфи, джуджета и хора. Напред, Трима Ловци!

Той се стрелна като елен. Прелетя сред дърветата. И взел най-сетне решението си, ги поведе напред и все напред, неуморен и бърз. Изоставиха назад горите край езерото. Катериха се по дълги склонове — тъмни и остри на фона на вече обагреното от залеза небе. Падна здрач. И като сиви сенки те отминаха сред каменистата пустош.

ГЛАВА 2 РОХАНСКИТЕ КОННИЦИ

Здрачът се сгъсти. Долу, сред дърветата зад тях, мъглите тегнеха и обгръщаха бледите брегове на Андуин, ала небето бе ясно. Изгряха звезди. Нарастващата луна плуваше по западния небосвод и канарите хвърляха черни сенки. Бяха стигнали подножието на скалисти хълмове и се движеха по-бавно, защото вече не бе лесно да откриват следата. Тук възвишенията на Емин Муил се простираха от север на юг като два дълги, безредно начупени хребета. Западните им склонове бяха стръмни и тежки за изкачване, но източните бяха по-полегати, набраздени с безброй дерета и тесни клисури. Цяла нощ тримата другари се катериха из тая костелива местност, достигнаха билото на първия, по-висок хребет и отново се спуснаха в мрака на дълбока, лъкатушна долина от другата страна. Тук си починаха за малко в безмълвния хладен час преди разсъмване. Луната отдавна бе залязла пред тях, отгоре примигваха звездите; над черните хълмове отзад още не бяха долетели първите лъчи на новия ден. Засега Арагорн бе объркан — дирята на орките слизаше в долината, но там изчезваше.

— Как мислиш, накъде ще завият? — запита Леголас. — На север, по правия път към Исенгард или Ветроклин, ако това е целта им, както предполагаш? Или на юг, към Ентомил?

— Каквато и да е целта им, няма да тръгнат към Реката — каза Арагорн. — И ще поемат по най-прекия път, който могат да открият през полята на Рохиримите, освен ако всичко се е объркало в Рохан и властта на Саруман е нараснала неимоверно. Да търсим на север!

Долината се простираше като каменно корито между двата хребета, а сред скалите по дъното й се процеждаше плитък поток. Отдясно се въсеха канари; отляво, неясни и сенчести в отминаващата нощ, се надигаха сиви склонове. Изминаха още около миля на север. Приведен към земята, Арагорн диреше из падините и деретата, водещи нагоре по западния склон, Леголас бе малко по-напред. Внезапно елфът нададе вик и другите дотичаха към него.

— Вече настигнахме неколцина от ония, които преследваме — каза той. — Вижте!

Посочи напред и другите видяха, че онова, което бяха помислили за камъни, проснати в подножието на склона, всъщност е купчина трупове. Пред тях лежаха петима орки, посечени на много места с жестоки удари, а двама бяха обезглавени. Земята бе пропита от тъмната им кръв.

— Още една гатанка! — каза Гимли. — Но ще я проясни само дневната светлина, а ние не можем да чакаме.

— Както и да я отгатваш, в нея като че има надежда — рече Леголас. — Враговете на орките навярно са наши приятели. Живее ли някой народ из тия хълмове?

— Не — каза Арагорн. — Рохиримите рядко идват насам, а Минас Тирит е далече. Може би група хора са ловували тук по незнайни за нас причини. Ала не ми се вярва.

— Какво мислиш? — запита Гимли.

— Мисля, че врагът сам е довел собствения си враг — отвърна Арагорн. — Това са Северни орки, дошли отдалече. Сред убитите няма ни един от големите орки със странните емблеми. Предполагам, че са се скарали — това не е рядкост за гнусния им род. Може би са спорили за пътя.

— Или за пленниците — каза Гимли. — Да се надяваме, че поне техният край не е настъпил тук.

Арагорн претърси почвата в широк кръг, но не успя да открие други следи от битката. Продължиха. Небето на изток вече избледняваше, звездите помръкваха и наоколо бавно се разливаше сива светлина. Малко по-нататък стигнаха до низина, в която, лъкатушейки и подскачайки, един малък поток бе издълбал каменна пътека надолу към долината. По бреговете му растяха редки храсти и тук-там се мяркаха туфи трева.

— Най-сетне! — каза Арагорн. — Ето следите, които търсим! Нагоре по това русло — натам са поели орките след спора.

Преследвачите завиха и забързаха по новия път. Сякаш освежени от дълъг нощен отдих, те скачаха от камък на камък. Накрая стигнаха хребета на сивия хълм и внезапен ветрец повя в косите им и разлюля плащовете им — хладният утринен полъх.