Властелинът на пръстените

Арагорн коленичи до него. Боромир отвори очи и се помъчи да заговори. Най-сетне думите бавно изпълзяха от устните му.

— Опитах да взема Пръстена от Фродо — каза той. — Съжалявам. Платих. — Погледът му се плъзна към повалените врагове; поне двадесетина от тях бяха проснати наблизо. — Няма ги… полуръстовете… орките ги хванаха. Мисля, че не са мъртви. Орките ги вързаха. — Той помълча и мрачно притвори очи. След малко отново заговори: — Сбогом, Арагорн! Иди в Минас Тирит и спаси моя народ! Аз се провалих.

— Не! — каза Арагорн, стисна ръката му и го целуна по челото. — Ти надделя. Малцина са извоювали такава победа. Бъди спокоен! Минас Тирит няма да загине!

Боромир се усмихна.

— Накъде тръгнаха? Беше ли Фродо с тях? — запита Арагорн. Но Боромир не каза нито дума.

— Уви! — промълви Арагорн. — Такъв е краят на наследника на Денетор, Владетел на Кулата на Стражата. Горчив край. Сега Отрядът е унищожен. Не той, а аз се провалих. Напразно ми вярваше Гандалф. Що да сторя сега? Боромир ми заръча да ида в Минас Тирит и сърцето ми го желае, но къде са Пръстенът и Носителят? Как да ги намеря и да спася Похода от крушение?

Той дълго остана на колене, прегърбен от ридания; продължаваше да стиска ръката на Боромир. Така го завариха Леголас и Гимли. Те безшумно слязоха от западните склонове на хълма, прокрадвайки се сред дърветата, сякаш бяха на лов. Гимли държеше секирата си, Леголас стискаше дългия си кинжал — стрелите му бяха свършили. Когато излязоха на поляната, те спряха изумени, постояха със скръбно приведени глави, защото бе ясно какво се е случило.

— Уви! — изрече Леголас, заставайки до Арагорн. — Подгонихме орките из гората и съсякохме мнозина, ала тук бихме били по-полезни. Дойдохме, щом чухме рога… но явно сме закъснели. Боя се, че сте смъртноранени.

— Боромир е мъртъв — каза Арагорн. — Аз съм невредим, защото не бях с него. Той падна, защитавайки хобитите, докато аз бях далеч на хълма.

— Хобитите! — викна Гимли. — Къде са те? Къде е Фродо?

— Не знам — морно отвърна Арагорн. — Преди да умре, Боромир ми каза, че орките са ги вързали; вярваше, че са живи. Бях го изпратил да придружи Мери и Пипин, но не се сетих да запитам дали Фродо и Сам са били с него… а после вече бе късно. Всичко, що сторих днес, се обърка. Какво да правим сега?

— Най-напред да се погрижим за загиналия — каза Леголас. — Не можем да го оставим проснат като леш сред гнусните орки.

— Само че да побързаме — добави Гимли. — Той не би искал да се бавим. Трябва да преследваме орките, ако има надежда да са хванали жив някой от Отряда.

— Ала не знаем дали Носителят на Пръстена е с тях, или не — каза Арагорн. — Ще го изоставим ли? Не трябва ли първо него да подирим? Тежък избор ни предстои!

— Тогава нека най-напред да изпълним дълга си — каза Леголас. — Нямаме време и инструменти да погребем другаря си както се полага или да издигнем могила над него. Бихме могли да натрупаме каменна пирамида.

— Работата ще е тежка и дълга — наблизо няма подходящи камъни, ще трябва да ги търсим край реката — отвърна Гимли.

— Тогава да го положим в лодка с оръжията му и оръжията на победените врагове — каза Арагорн. — Ще го изпратим към водопада Раурос и ще го оставим на волята на Андуин. Реката на Гондор ще се погрижи поне зли твари да не осквернят костите му.

Те бързо претърсиха труповете на орките, сбирайки накуп мечове и разцепени шлемове.

— Вижте! — извика Арагорн. — Ето следи!

От купчината зловещи оръжия той измъкна два кинжала с формата на лист, инкрустирани със златни и червени шарки; потърси още и откри ножниците — черни, осеяни с червени скъпоценни камъчета.

— Това не са оръжия на орки! — каза той. — Носеха ги хобитите. Несъмнено орките са ги ограбили, но не са посмели да задържат кинжалите, знаейки какво представляват — дело на Задморските майстори, обвито с вълшебство за гибел на Мордор. Е, ако още са живи, сега нашите приятели са беззащитни. Ще ги взема и макар и без надежда, ще се надявам да им ги върна.

— А аз — каза Леголас — ще взема всички стрели, които намеря, защото колчанът ми е празен.

Той потърси из купчината и по земята и намери само няколко здрави стрели, по-дълги, отколкото бе обичайно за орките. Огледа се внимателно.

А Арагорн огледа труповете и каза:

— Мнозина от падналите тук не са от Мордор. Някои са от Севера, от Мъгливите планини, ако изобщо разбирам от орки и тям подобни. А има и други, непознати за мен. Амуницията им е съвсем необичайна за орки.

Имаше четири едри гоблина — мургави, теснооки, с дебели крака и мощни ръце. Вместо с привичните за орките криви ятагани бяха въоръжени с къси широки мечове, имаха лъкове от тисово дърво, по дължина и форма подобни на човешките. На щитовете им бе изрисувана странна емблема: малка бяла ръка сред черно поле; по челата на железните им шлемове бе прикрепена руната „С“, изработена от някакъв бял метал.

— Не съм виждал досега тия знаци — каза Арагорн. — Какво ли значат? — „С“ като Саурон — обади се Гимли. — Това лесно се разбира.

— Не! — каза Леголас. — Саурон не използува елфически руни.