Властелинът на пръстените

— Да — каза Арагорн — Часът отдавна отмина. Наближава пладне. Трябва да го повикаме.

В този миг се появи Боромир. Той излезе от горичката и безмълвно закрачи към тях. Лицето му изглеждаше строго и печално. Спря, сякаш броеше присъствуващите, после седна настрана, забил поглед в земята.

— Къде беше, Боромире? — запита Арагорн. — Видя ли Фродо?

Боримир се поколеба за секунда.

— И да, и не — бавно отвърна той. — Да, намерих го малко по-горе от хълма и разговаряхме. Увещавах го да тръгне към Минас Тирит, а не на изток. Ядосах се и той ме напусна. Изчезна. Никога не бях виждал подобно нещо, макар да съм го чувал в приказките. Сигурно е надянал Пръстена. Повече не можах да го намеря. Мислех, че ще се върне при вас.

— Само това ли имаш да кажеш? — запита Арагорн, гледайки Боромир твърдо и не много любезно.

— Да — отвърна той. — Засега няма да кажа повече.

— Лоша работа! — викна Сам и скочи на крака. — Не знам какво е замислил тоя Голям човек. Защо ще надява господин Фродо онова чудо? Не биваше да го прави; и ако го е сторил, един господ знае какво може да се е случило!

— Но той няма да го носи дълго — каза Мери. — Само докато се отърве от неканения гост, както правеше Билбо.

— Но къде е отишъл? Къде е? — извика Пипин. — Вече от векове го няма.

— Кога видя Фродо за последен път, Боромире? — запита Арагорн.

— Преди половин час може би — отвърна той. — А може и час да е. След това побродих малко. Не знам! Не знам!

Той стисна главата си с две ръце, седнал прегърбен сякаш от скръб.

— Цял час, откакто е изчезнал! — изкрещя Сам. — Трябва веднага да го намерим. Хайде!

— Чакайте малко! — викна Арагорн. — Трябва да се разделим по двойки и да уговорим… хей, стойте! Чакайте!

Безполезно. Не му обръщаха внимание. Сам хукна пръв. Мери и Пипин го последваха и вече изчезваха на запад, сред крайбрежните дървета, крещейки: „Фродо! Фродо!“ с ясни, пронизителни хобитови гласове. Леголас и Гимли също бягаха. Като че внезапна паника или лудост бе връхлетяла Отряда.

— Всички ще се пръснем и изпогубим — изръмжа Арагорн. — Боромире! Не знам каква роля си играл в тая беда, но помогни сега! Върви след тия двама млади хобити и ако не можеш да намериш Фродо, поне тях опази. Ако го намериш или откриеш следите му, върни се тук. Аз скоро ще дойда.

С бърз бяг Арагорн се устреми по дирите на Сам. Настигна го досами полянката с калините да бъхти нагоре и задъхано да зове: „Фродо!“

— Ела с мен, Сам — каза той. — Никой от нас не бива да остава самичък. Усещам го. Аз отивам към върха, към Трона на Амон Хен да видя каквото мога. И гледай! Правилно предсказваше сърцето ми, Фродо е минал оттук. Следвай ме и си отваряй очите!

Той се втурна нагоре по пътеката. Сам полагаше всички усилия, но не можеше да се мери с Бързоход Скиталеца и скоро изостана. Не след дълго Арагорн изчезна напред. Сам спря и изпухтя. Изведнъж се плесна по челото.

— Тпру, Сам Майтапер! — гласно изрече той. — Много са ти къси краката, тъй че използувай главата си! Дай да видим сега! Боромир не лъже, това не му е в характера, обаче не ни каза всичко. Нещо е изплашило до смърт господин Фродо. Той изведнъж се е навил колкото му трябваше. Най-сетне е решил… да тръгне. Накъде? На изток. Но не без Сам? Да, дори без своя Сам. Това е безмилостно, жестоко!

Сам избърса с ръка сълзите от очите си и промърмори:

— Дръж се, Майтапер! Мисли, ако можеш! Той не може да прелита през реки и да скача по водопади. Няма багаж. Значи трябва да се върне към лодките. Към лодките, Сам, като светкавица!

Сам се обърна и хукна надолу по пътеката. Падна и си разрани коленете. Стана и продължи да тича. Стигна до края на крайбрежната морава Парт Гален, където лодките бяха изтеглени на суша. Тук нямаше никой. Отзад из гората като че се раздадоха викове, но той не им обърна внимание. За миг бе спрял като закован, ококорен и със зяпнала уста. Една лодка сама се влачеше надолу по брега. С вик Сам се втурна през тревата. Лодката се плъзна във водата.

— Идвам, господин Фродо! — изкрещя Сам и се хвърли от брега, готов да се вкопчи в потеглящата лодка. Не му достигнаха пет педи. С вик и плясък се просна по корем сред дълбоката бърза вода. Бълбукайки, потъна надолу и Реката се склопи над къдравата му глава.

От празната лодка долетя слисано възклицание. Едно весло се размаха и лодката зави назад. Фродо пристигна тъкмо навреме, за да сграбчи Сам за косата, когато изплува, пускайки мехури и пляскайки с ръце. От кръглите му кафяви очи надничаше страхът.

— Измъкна се, Сам, момчето ми! — каза Фродо. — Дръж се сега за ръката ми!

— Спасете ме, господин Фродо! — изпъшка Сам. — Ударих се. Не виждам ръката ви.

— Ето я. Не стискай, момче! Няма да те изтърва. Дръж се над водата и не рипай, че ще обърнеш лодката. Хайде сега, хвани се за борда и ме остави да греба!

С няколко замаха Фродо върна лодката към брега и Сам успя да изпълзи, мокър като мишка. Фродо свали пръстена и отново стъпи на сушата.

— Ти си най-лошият от всички проклети досадници, Сам! — каза той.