Властелинът на пръстените

Боромир крачеше напред-назад и говореше все по-силно. Той сякаш почти бе забравил за Фродо, а в речта му се мяркаха крепости, оръжия и военни сборове; той кроеше планове за бъдни велики съюзи и славни победи; поваляше Мордор и сам ставаше могъщ крал, благ и мъдър. Изведнъж спря и размаха ръце:

— И те ни казват да го захвърлим! — извика той. — Не казвам да го унищожим. Това би — могло да е добро, ако разумът виждаше някаква надежда да го постигнем. Няма надежда. Единственият план, който ни предлагат, е някакъв си полуръст да тръгне слепешком към Мордор и да даде на Врага чудесна възможност да си го възвърне. Безумие! Ти сигурно го разбираш, приятелю — добави той, обръщайки се изведнъж към Фродо. — Казваш, че се боиш. И най-храбрите биха ти простили, ако бе тъй. Но не се ли бунтува всъщност здравият ти разум?

— Не, боя се — каза Фродо. — Просто се боя. Но се радвам, че те чух да говориш открито. Сега мислите ми се проясниха.

— Значи ще дойдеш в Минас Тирит? — викна Боромир. Очите му грейнаха, лицето му пламна от страст.

— Не ме разбра — каза Фродо.

— Но нали ще дойдеш, поне за малко? — настоя Боромир. — Моят град вече е наблизо; оттам до Мордор е почти толкова път, колкото и оттук. Дълго бродихме из Пущинака и преди да потеглиш, трябва да чуеш новини за делата на Врага. Ела с мен, Фродо. Щом ще тръгваш, нужна ти е почивка преди рискования поход.

Той дружески положи ръка върху рамото на хобита, но Фродо усети как дланта му трепери от потисната възбуда. Бързо отстъпи настрани и тревожно огледа едрия човек, почти двойно по-висок от него и многократно по-силен.

— Защо си толкова недружелюбен? — запита Боромир. — Аз съм честен мъж, не съм крадец или грабител. Пръстенът ми трябва — знаеш това, но ти давам честна дума, че не желая да го задържа. Няма ли поне да ме оставиш да изпробвам плана си? Дай ми Пръстена на заем!

— Не! Не! — извика Фродо. — Съветът нареди аз да го нося.

— Врагът ще ни победи заради глупост — кресна Боромир. — Как ме ядосваш! Глупак! Упорит глупак! Доброволно бягаш към смъртта и проваляш делото ни. Ако някои сред простосмъртните имат право над Пръстена, това са хората от Нуменор, а не полуръстовете. Само нещастната случайност го е поставила в ръцете ти. Той би могъл да бъде мой. Мой ще бъде. Дай ми го!

Без да отговори, Фродо се отдръпна, докато големият плосък камък остана помежду им.

— Хайде, хайде, приятелю! — каза Боромир с по-мек глас. — Защо да не се отървеш от него? Защо да не се освободиш от съмнения и страх? Ако искаш, можеш да стовариш вината върху мен. Можеш да кажеш, че съм бил много силен и съм го отнел против волята ти. Защото аз съм прекалено силен за теб, полуръст — извика той; изведнъж скочи над камъка и се хвърли върху Фродо. Красивото му любезно лице бе отвратително изменено; в очите му пламтеше ярост.

Фродо се изплъзна настрани и пак мина зад прикритието на камъка. Само едно можеше да стори — треперейки, той дръпна верижката на Пръстена и бързо го надяна на пръста си в мига, когато Боромир отново скочи към него. Човекът ахна, спря, замаяно се вгледа в пустотата, сетне бясно затърча наоколо, търсейки насам-натам сред скалите и дърветата.

— Жалък мошеник! — изрева той. — Само да те спипам! Сега те разбрах. Искаш да отнесеш Пръстена на Саурон и да продадеш всички ни. Само изчакваше възможност да ни зарежеш в беда. Проклет да си ти и всички полуръстове, смърт и мрак за вас!

Кракът му се закачи за камък и той се просна по очи. Дълго лежа неподвижен, сякаш поразен от собственото си проклятие; после изведнъж заплака.

Надигна се, избърса с длан сълзите от очите си и извика:

— Какво казах? Какво направих? Фродо, Фродо! Върни се! Бях обезумял, но всичко мина! Върни се!

Никой не отговори. Фродо дори не чу виковете му. Той вече бе надалеч и слепешком подскачаше по пътеката към върха. Разтърсваха го ужас и скръб, пред мисления му взор още се мяркаше безумно яростното лице на Боромир с пламнали очи.

Скоро излезе сам на върха на Амон Хен и спря задъхан. Сякаш през мъгла видя широк плосък кръг, покрит с грамадни плочи; в средата върху четири гравирани колони се издигаше висок трон, до който се стигаше по дълга стълба. Изкачи се нагоре и седна на древното каменно кресло, тръпнейки като изгубено дете, което се е изкатерило на трона на планинските крале.