Властелинът на пръстените

Отрядът си почина, плавайки бавно по течението, което минаваше през средата на езерото. Похапнаха, после поеха веслата и забързаха напред. Склоновете на западните хълмове потънаха в сянка, слънцето стана червено и кръгло. Тук-там надничаха мъгливи звезди. Пред тях се извисяваха трите върха, тъмнеещи в здрача. Ревеше могъщият глас на Раурос. Нощта вече бе паднала над прииждащите води, когато пътниците най-сетне стигнаха сянката на хълмовете.

Отминал бе десетият ден от пътуването им. Дивите земи оставаха назад. Не можеха да продължат, без да направят избор между източния и западния път. Пред тях бе последният етап на Похода.

ГЛАВА 10 КРАЯТ НА ЗАДРУГАТА

Арагорн ги поведе към десния ръкав на Реката. Тук, на западния бряг, под сянката на Тол Брандир, от подножието на Амон Хен към водата се спускаше зелена морава. Зад нея се издигаха първите полегати склонове на хълма, покрити с горички, и дърветата се простираха на запад покрай извитите езерни брегове. Едно поточе подскачаше надолу да напои тревата. — Тук ще почиваме тази нощ — каза Арагорн. — Това е поляната Парт Гален — прекрасно място в някогашните летни дни. Да се надяваме, че злото още не е стигнало дотук.

Изтеглиха лодките на зеления бряг и устроиха бивака си край тях. Оставиха часови, но нито видяха, нито чуха враговете. Ако Ам-гъл бе успял да ги проследи, във всеки случай оставаше невидим и безмълвен. Въпреки това с напредването на нощта Арагорн ставаше все по-неспокоен, често се мяташе насън и се будеше. В малките часове той стана и се приближи до Фродо, който бе на стража.

— Защо не спиш? — запита Фродо. — Не ти е дошъл ред да пазиш.

— Не знам — отвърна Арагорн, — но в съня ми прииждат сянка и заплаха. Добре ще е да извадиш меча си.

— Защо? — учуди се Фродо. — Врагове ли има наблизо?

— Да видим какво ще ни покаже Жилото — отговори Арагорн. Тогава Фродо измъкна от ножницата елфическия меч. За негов ужас ръбовете неясно заблестяха в нощта.

— Орки! — каза той. — Не много близо, но, изглежда, и не достатъчно далеч.

— От това се боях — каза Арагорн. — Но може би не са отсам Реката. Жилото свети слабо и навярно само подсказва, че съгледвачи на Мордор скитат по склоновете на Амон Лав. Досега не съм чувал за орки по Амон Хен. Ала кой знае що може да се случи в тия злокобни дни, когато Минас Тирит вече не удържа бреговете на Андуин. Утре трябва да бъдем предпазливи.

Денят настъпи сякаш с огън и дим. Ниско над изтока се стелеха дълги черни облаци като пушек от пожарище. Изгряващото слънце ги обливаше отдолу с мрачни червени пламъци, но скоро то се издигна в ясното небе над тях. Лъчите му позлатиха върха на Тол Брандир.

Фродо се взря на изток, към високия остров. Склоновете му се изправяха отвесно над течението. Високо над скалните стени се издигаха стръмнини, по които корона подир корона се катереха дърветата, а още по-високо тъмнееха лицата на непристъпни зъбери, увенчани с огромно каменно острие. Наоколо му кръжаха безброй птици, но не се виждаше никакъв друг признак на живот. Когато закусиха, Арагорн свика Отряда.

— Най-сетне дойде денят — каза той, — денят на дълго отлагания избор. Какво ще стане с нашия Отряд, който досега пътуваше задружно? Дали да завием с Боромир на запад, към сраженията в Гондор, или да завием на изток, към Страха на Сянката, или да сложим край на задругата и всеки да избере пътя си както реши? Каквото и да е, трябва да го сторим бързо. Не можем да се бавим тук. Знаем, че Врагът е на източния бряг, ала се боя, че орките може вече да са отсам водата.

Настъпи дълго мълчание, никой не помръдна, никой не заговори.

— Е, Фродо — каза накрая Арагорн. — Боя се, че товарът се пада на теб. Ти си определен от Съвета за Носител. Само ти можеш да избереш пътя си. Не мога да те съветвам по този въпрос. Не съм Гандалф и макар че опитах да играя неговата роля, не знам какъв замисъл, каква надежда е имал за този час, ако изобщо се е надявал. По-вероятно ми се струва, че и да бе тук, изборът пак щеше да чака теб. Такава е съдбата ти.

Фродо не отговори веднага. После бавно изрече:

— Знам, че трябва да бързаме, ала не мога да реша. Товарът е тежък. Дайте ми още час и тогава ще говоря. Оставете ме сам!

Арагорн го изгледа с дружеска жал.

— Много добре, Фродо, сине Дрогов — каза той. — Ще имаш час и ще бъдеш сам. Ние ще останем тук. Но не отивай далече, откъдето не би могъл да ни извикаш.

Фродо поседя с наведена глава. Сам, който наблюдаваше господаря си загрижено, поклати глава и промърмори:

— Всичко е ясно като бял ден, но не ти е работа да се бъркаш сега, Сам Майтапер.

След малко Фродо се надигна и се отдалечи; Сам забеляза, че докато другите се удържаха и не поглеждаха към него, взорът на Боромир напрегнато следеше Фродо, докато се изгуби сред дърветата в подножието на Амон Хен.