Властелинът на пръстените

— Рядко през живота си съм виждал лодка да иде от Севера, а орките дебнат по източния бряг — каза Боромир. — Дори да намериш пътека, заплахите ще се множат с всяка измината миля.

— Заплахи дебнат по всички пътища на юг — отвърна Арагорн. — Чакайте ни един ден. Ако не се върнем в този срок, ще знаете, че наистина ни е сполетяло зло. Тогава ще трябва да изберете нов водач и да го следвате както можете.

С натегнало сърце Фродо гледаше как Арагорн и Леголас се изкачват по стръмния бряг и изчезват в мъглите, но страхът му се оказа неоснователен. Бяха минали само два-три часа и едва бе настъпило пладне, когато сенчестите силуети на разузнавачите се появиха отново.

— Всичко е наред — каза Арагорн, като се спусна по стръмното. — Има пътека и тя води към добър пристан, който все още може да се използува. Разстоянието не е голямо — началото на Бързеите е само половин миля по-надолу, а те са дълги малко повече от миля. Недалече зад тях течението отново е чисто и спокойно, макар и бързо. Най-тежката ни задача ще бъде да пренесем лодките и багажа до стария товарен път. Намерихме го, но тук той е доста далече от водата и минава под прикритието на една скална стена на повече от фурлонг от брега. Не открихме къде е северният пристан. Ако още съществува, трябва да сме го отминали снощи. Може дълго да се борим с течението нагоре и пак да го пропуснем сред мъглата. Боя се, че сега ще трябва да изоставим Реката и както можем, да се отправим оттук към товарния път.

— Даже всички да бяхме Големи хора, пак нямаше да е лесно — каза Боромир.

— И все пак ще опитаме такива, каквито сме — каза Арагорн.

— О, да, ще опитаме — обади се Гимли. — Нозете на хората ще изостанат по тежкия път, а джуджето ще продължи, та дори ако товарът е двойно по-тежък от него, уважаеми Боромире!

Задачата наистина се оказа тежка, но в края на краищата успяха да се справят. Извадиха багажите от лодките и ги изкачиха до върха на стръмнината, където имаше равна площадка. После изтеглиха лодките от водата и ги пренесоха нагоре. Те се оказаха много по-леки, отколкото бяха очаквали. Дори Леголас не знаеше от какво дърво, израсло в елфическата страна, са изработени; материалът бе здрав, ала удивително лек. Мери и Пипин сами можеха спокойно да носят лодката си по равното. Независимо от това, нужна бе цялата сила на двамата мъже, за да ги вдигнат и пренесат през местата, които Отрядът трябваше да прекоси. От Реката нагоре се издигаше пущинак, хаотично осеян със сиви варовикови грамади и безброй ями, закрити от бурени и храсталаци; имаше къпинови гъсталаци и долчинки с отвесни стени; тук-там се срещаха мочурливи езерца, подхранвани от водите, които се процеждаха по скалните тераси.

Боромир и Арагорн пренесоха лодките една по една, докато останалите пъхтяха и се катереха подир тях с багажа. Накрая всичко бе преместено и струпано на товарния път. Тогава заедно потеглиха напред без повече пречки, освен пълзящите стъбла на шипките и многобройните нападали камъни. Над ронливата скална стена все още висяха мъгливи воали, а отляво омара забулваше Реката — чуваха я как връхлита и се пени по острите издатини и каменни зъби на Сарн Гебир, но не можеха да я видят. Два пъти минаха по маршрута, докато пренесоха невредимо всичко до южния пристан.

Там товарният път отново завиваше към водата и леко се спускаше до плитчините на малък вир. Той сякаш бе издълбан в брега не от човешка ръка, а от водата, която вихрено се спускаше от Сарн Гебир срещу нисък каменен кей, издаден навътре в течението. Зад него от брега се издигаше отвесна сива скала и по-нататък нямаше път за пешеходци.

Краткият следобед вече бе отминал и се спускаше мътен, облачен здрач. Седяха край водата и слушаха бурния напор и рев на скритите в мъглата Бързеи; налягаше ги умора и дрямка, а сърцата им бяха мрачни като чезнещия ден.

— Е, ето ни тук и тук ще трябва да прекараме още една нощ — каза Боромир. — Нуждаем се от сън и дори Арагорн да е склонен да мине нощем през Портата на Аргонат, всички сме страшно уморени… освен, несъмнено, нашето яко джудже.

Гимли не отговори — той седеше и клюмаше.

— Сега трябва да си починем хубаво — каза Арагорн. — Утре пак ще се наложи да пътуваме по светло. Ако времето не се промени и не ни изиграе отново, имаме добър шанс да се изплъзнем невидими за очите по източния бряг. Но тази нощ трябва да се редуваме да бдим по двойки: три часа сън и един час на стража.

Тази нощ не се случи нищо лошо, само набързо преръмя около час преди разсъмване. Потеглиха веднага щом просветля. Мъглата вече оредяваше. Държаха плътно до западния бряг и съглеждаха ниските скали, които се издигаха все по-нагоре, превръщаха се в сенчести стени, потопили нозе в забързаната река. Към средата на утрото облаците се спуснаха по-ниско и заваля като из ведро. Пътниците разстлаха над лодките кожените покривала, за да не ги залее пороят, и се оставиха на волята на течението; през сивите дъждовни завеси не виждаха почти нищо напред и настрани.