Властелинът на пръстените

Дъждът обаче не трая дълго. Небето горе бавно се проясни, после облаците изведнъж се разкъсаха и провлечените им ресни се помъкнаха нагоре по Реката на север. Мъглите и изпаренията изчезнаха. Пред пътниците се разкри широко дефиле с огромни скални стени, по които редки криви дървета се вкопчваха в издатини и пукнатини. Каналът се стесни и Реката стана по-бърза. Сега се носеха напред почти без надежда да спрат или да завият назад, каквото и да се изпречи насреща. Над тях имаше коридор от бледосиньо небе, наоколо — мрачната, засенчена Река, а отпред — черните, закриващи слънцето хълмове Емин Муил, в които не се виждаше никакъв отвор.

Вперил поглед напред, Фродо съзря как от далечината се приближават две огромни скали — те приличаха на грамадни кули или каменни колони. Възправяха се високи, отвесни и злокобни от двете страни на течението. Помежду им се появи тясна пролука и Реката връхлиташе с лодките към нея.

— Вижте Аргонат, Колоните на Кралете! — извика Арагорн. — Скоро ще минем през тях. Дръжте лодките колкото се може по-далеч една от друга! Не се отделяйте от средата на течението!

Докато Фродо се носеше към тях, огромните колони израснаха като кули насреща му. Стори му се, че това са гиганти, безмълвни, но заплашителни титанични сиви силуети. После видя, че те наистина са изваяни и оформени от човешка ръка — древно изкуство и могъщество бе работило по скалите и през слънцето и дъждовете на безброй забравени години те бяха запазили величествените образи, изсечени в тях. На грамадни пиедестали, чиито основи тънеха в дълбоките води, стояха двама велики каменни крале — макар и с напукани чела и изтрити от времето очи, те все още гледаха навъсено на север. Левите им ръце бяха издигнати с длани напред в предупреждаващ жест; в десниците си стискаха секири; на главите им имаше полуразрушени шлемове и корони. Те и до днес излъчваха огромна сила и величие — безмълвни пазители на отдавна изчезнало кралство. Благоговение и страх обзеха Фродо, той се захлупи по лице, затвори очи и не посмя да погледне нагоре, докато ладията наближаваше колоните. Дори Боромир приведе глава, когато лодките се стрелнаха, крехки и мимолетни, през вечната сянка на стражите на Нуменор. Тъй навлязоха в мрачната бездна на Портата.

От двете им страни страховити скали се издигаха отвесно към незнайни висоти. Неясното небе бе нейде далече горе. Ехото удвояваше рева на черните води, а вятърът пищеше над тях. Свит на колене, Фродо чу как Сам отпред мърмори и стене:

— Що за място! Що за ужасно място! Само ме пуснете да се махна от тая лодка и вече кракът ми няма да стъпи в локва, да не говорим за река!

— Не бойте се! — изрече странен глас зад тях.

Фродо се обърна и видя Бързоход, ала това вече не бе Бързоход; нямаше го остарелия сред дъждове и бури Скиталец. Горд и напет, на кърмата седеше Арагорн, син на Араторн, и управляваше лодката с умели удари на греблото; качулката му бе отметната назад и черните му коси се развяваха по вятъра, светлина блестеше в очите му — един крал се завръщаше от изгнание в родната страна.

— Не бойте се! — каза той. — Отдавна желаех да видя образите на своите древни прадеди Исилдур и Анарион. Няма от какво да се бои в тяхната сянка Елесар Елфическия камък, син на Араторн от рода на Исилдуровия син Валандил и наследник на Елендил!

После светлината в очите му помръкна и той заговори за себе си:

— Бих искал Гандалф да е тук. Как копнее сърцето ми за Минас Анор, за стените на моя град! Но накъде да тръгнем сега?

Бездната беше дълга и мрачна, изпълнена с шума на вятъра, връхлитащата вода и отекващите скали. Тя леко се отклоняваше на запад, тъй че отначало напред всичко бе тъмно, но скоро Фродо видя пред себе си висок светъл процеп, който непрестанно се разширяваше. Отворът бързо наближи, внезапно лодките се стрелнаха през него и се озоваха навън, сред изпълнени с ясна светлина простори.

Отдавна прехвърлило пладне, слънцето сияеше сред ветровитото небе. Укротените води се разливаха в широко овално езеро — бледият Нен Хитоел, ограден от стръмни сиви хълмове, чиито подножия бяха окичени с дървета, но голите им темета хладно блестяха под слънчевите лъчи. На южния край се издигаха три върха. Централният стоеше малко по-напред, откъснат от останалите — остров сред водите, край който Реката протягаше бледи, искрящи ръце. Отнейде долиташе по вятъра дълбок грохот като далечна гръмотевица.

— Вижте Тол Брандир! — посочи Арагорн на юг към високия връх. — Отляво е Амон Лав, а отдясно Амон Хен, Хълмовете на Слуха и на Зрението. В епохата на великите крале горе е имало високи тронове и стражата наблюдавала оттам. Ала казват, че ни човек, ни звяр е стъпвал на Тол Брандир. Ще стигнем до тях, преди да паднат нощните сенки. Чувам как зове вечният глас на Раурос.