Властелинът на пръстените

— И може би така е било — каза Фродо. — Може би сред онази страна сме попаднали във време, което другаде отдавна е отминало. Мисля, че едва когато Сребропът ни отнесе към Андуин, сме се върнали във времето, което тече през простосмъртните земи на Великото Море. А и не си спомням никаква луна в Карас Галадон, нито стара, нито млада — само звезди нощем и слънце денем.

Леголас се размърда в лодката си.

— Не, времето никога не спира — каза той, — ала не навсякъде и във всичко промяната и растежът са еднакви. За елфите светът се движи едновременно много бързо и много бавно. Бързо, защото те самите малко се променят, а всичко друго отлита — това е скръб за тях. Бавно, защото за себе си те не броят бягащите години. Отминаващите сезони са само вечно повтарящи се вълнички сред дългия поток. И все пак рано или късно всичко под слънцето си има край.

— Но в Лориен стареенето е бавно — каза Фродо. — Силата на Владетелката го възпира. Богати са, макар да изглеждат кратки, часовете в Карас Галадон, където Галадриел владее Елфическия пръстен.

— Това не бива да се изрича извън Лориен, дори пред мене — каза Арагорн. — Не го повтаряй! Но така е, Сам — в онази страна губиш броя на дните. Времето е текло край нас бързо, както става с елфите. Докато се бавехме там, във външния свят старата луна е отминала, нова е израснала и изчезнала. И снощи пак изгря млада луна. Зимата почти свършва. Времето ни носи към пролет, но малко надежди обещава тя.

Нощта отмина безшумно. Повече не чуха ни глас, ни зов отвъд водата. Свити в лодките, пътниците усетиха как времето се променя. Под огромните влажни облаци, нахлули откъм юг и далечните морета, въздухът стана по-топъл и напълно неподвижен. Набегът на Реката върху скалите из Бързеите сякаш звучеше по-гръмко и по-близо. От клоните на дърветата над тях взеха да се ръсят капки.

Когато изгря денят, от околния свят лъхаше меко и печално настроение. Зората бавно се преля в бледа разсеяна светлина, под която предметите не хвърляха сенки. Над Реката се носеха изпарения и бяла мъгла обвиваше плажовете; отвъдният бряг не се виждаше.

— Не понасям мъглата — каза Сам, — но тази изглежда добре дошла. Сега може би ще успеем да се измъкнем, без да ни видят ония проклети гоблини.

— Може би — каза Арагорн. — Но трудно ще открием пътека, ако по-късно мъглата не се поразсее. А трябва да намерим пътека, щом искаме да минем Сарн Гебир и да стигнем до Емин Муил.

— Не виждам защо трябва да минем Бързеите или изобщо да следваме Реката по-нататък — каза Боромир, — Щом Емин Муил е пред нас, можем да захвърлим тия орехови черупки и да се отправим на югозапад, докато стигнем до Ентомил — прекосяваме го и сме в моята страна.

— Можем, ако отиваме към Минас Тирит — каза Арагорн, — но още не сме съгласували това. А и такъв път може да бъде по-опасен, отколкото изглежда. Долината на Ентомил е ниска и мочурлива, мъглата там е смъртоносна заплаха за пеши и натоварени пътници. Няма да изоставя лодките, докато не се наложи. По Реката поне не можем да объркаме пътя.

— Но Врагът държи източния бряг — каза Боромир. — И дори да минеш здрав и читав Портата на Аргонат и да стигнеш до Остроскал, какво ще правиш после? Може би ще скочиш по Водопада и ще се приземиш в блатата?

— Не! — отвърна Арагорн. — Да речем, че ще пренесем лодките по древния път до подножието на Раурос и там отново ще поемем по водата. Не знаеш ли, Боромире, или предпочиташ да забравиш Северната стълба и високия престол над Амон Хен, сътворени по времето на великите крале? Аз поне имам намерение отново да застана на онова възвишение, преди да избера по-нататъшния си път. Може би там ще видим някой знак, който да ни упъти.

Боромир дълго се противи на този избор, но когато стана ясно, че Фродо ще следва Арагорн навсякъде, той се предаде.

— Мъжете от Минас Тирит не са свикнали да изоставят другарите си в беда — каза той, — а моята сила може да ви потрябва, ако изобщо стигнете до Остроскал. Ще дойда до високия остров, но не по-нататък. Оттам ще завия сам към дома, ако с помощта си не съм заслужил да ме възнаградите с малко дружба.

Денят напредваше и мъглата се бе поразсеяла. Решиха Арагорн и Леголас веднага да тръгнат напред по брега, а другите да останат при лодките. Арагорн се надяваше да открие път, по който да пренесат лодките и багажа до по-спокойните води отвъд Бързеите.

— Елфическите лодки може и да не потънат — каза той, — но това не значи, че ще минем живи през Сарн Гебир. Още никой не е успял да го стори. Хората от Гондор не са проправили път из тази област, защото и в най-славните им години тяхното царство не е стигало по Андуин по-нагоре от Емин Муил, но някъде по западния бряг има път за пренасяне на лодки, стига да успея да го намеря. Не може да е изчезнал; леки лодки често пътуваха от Дивите земи до Осгилиат и продължаваха да се движат допреди няколко години, когато орките от Мордор взеха да се множат.