Властелинът на пръстените

Отначало не видя почти нищо. Като че бе попаднал в мъглив свят, където имаше само сенки — Пръстенът бе на ръката му. После тук-там мъглата отстъпи и той зърна множество видения — дребни и ясни, сякаш на длан пред очите му, и все пак далечни. Нямаше звук, само ярки живи образи. Светът изглеждаше смален и безмълвен. Фродо седеше на Трона на Погледа над Амон Хен, Хълма на Окото, както го наричаха хората от Нуменор. На изток виждаше просторни неизследвани земи, безименни равнини и неизбродни гори. Погледна на север и Великата река се простря като панделка под него, Мъгливите планини стърчаха дребни и твърди като строшени зъби. Погледна на запад и видя необятните пасища на Рохан; зад тях като черен шип се издигаше Ортанк, кулата на Исенгард. Погледна на юг — под самите му нозе Великата река се къдреше като политнала вълна и рухваше в пенестата бездна на водопада Раурос; искряща дъга танцуваше над димящата мъгла. Видя и Етир Андуин, величествената делта на Реката, с безброй морски птици, кръжащи като бял прах в слънчевите лъчи, а под тях безконечните талази на сребристо-зеленото море.

Но накъдето и да погледнеше, виждаше признаците на войната. Мъгливите планини гъмжаха като мравуняци — орки излизаха от хиляди дупки. Под клоните на Мраколес хора и елфи се биеха на живот и смърт с хищни зверове. Земята на Беорнингите гореше; облак висеше над Мория; дим се издигаше от границите на Лориен.

Конници препускаха по тревата на Рохан вълци изскачаха от Исенгард. От пристанищата на Харад потегляха бойни кораби; от изток непрестанно идеха хора — мечоносци, копиеносци, конни стрелци, колесници на вождове и товарни каруци. Раздвижваше се цялото войнство на Мрачния владетел. После, поглеждайки пак на юг, той съзря Минас Тирит. Далечен и красив изглеждаше градът — с бели стени, с множество кули, горд и чист на планинския си трон; стомана блестеше по бойниците му, флагове пъстрееха по кулите. Надежда трепна в сърцето на Фродо. Ала срещу Минас Тирит бе застанала друга крепост, по-грамадна и по-могъща. Погледът му неохотно се отправи натам, на изток. Мина над рухналите мостове на Осгилиат, над озъбените порти на Минас Моргул, над пълните с призраци Планини и се взря към Горгорот, долината на ужаса в страната Мордор. Мрак тегнеше там под ясното Слънце. Огън пламтеше сред пушека. Върхът на Съдбата гореше под огромни зловонни облаци. И най-сетне взорът му спря — стена над стена, бойница над бойница, черна, неизмеримо могъща, желязна планина, стоманена порта, елмазна кула, съзря я — Барад-дур, Крепостта на Саурон. Надеждата му изгасна.

И изведнъж усети Окото. В Черната кула имаше недремещо око. Знаеше, че то е доловило погледа му. Неудържима, свирепа воля имаше там. То се устреми към него; усети го почти като търсещ пръст. Съвсем скоро то щеше да го прикове, да разбере точно къде се намира. Ето, докосна Амон Лав. Взря се в Тол Брандир… той скочи от трона сгуши се, прикрил глава със сивата си качулка.

Чу собствения си глас да крещи: Никога, никога! Или може би: Наистина ида, ида към теб! Не знаеше. После като мълния от някакво друго могъщо място в главата му нахлу нова мисъл: Свали го! Свали го! Безумецо, свали го! Свали Пръстена!

Двете сили се бореха в него. Увиснал за миг в съвършено равновесие между пронизващите им остриета, той се сгърчи от болка. Внезапно отново се осъзна. Не Гласът, не Окото, а Фродо — свободен да избира и само с един-единствен миг, за да го стори. Той свали Пръстена от ръката си. Бе коленичил под ясното слънце пред високия трон. Сякаш черна сянка мина като ръка над него; тя не улучи Амон Хен, протегна се на запад и се разсея. А после цялото небе бе чисто и синьо и по всяко дърво пееха птици.

Фродо се изправи на крака. Изпълваше го тежка умора, но волята му бе твърда и сърцето му леко. Сам си заговори на глас:

— Сега ще сторя каквото трябва. Поне едно е ясно: злото на Пръстена вече разяжда дори Отряда и трябва да го откъсна от тях, преди да е сторил нещо по-лошо. Ще тръгна сам. На едни не мога да вярвам, а тия, на които мога да се доверя, са ми прекалено скъпи — горкият стар Сам, Мери и Пипин. Бързоход също — сърцето му копнее за Минас Тирит и там ще е по-нужен сега, когато Боромир се поддаде на злото. Ще тръгна сам. Веднага.

Той бързо се спусна по пътеката до полянката, където го бе заварил Боромир. Там спря и се ослуша. Стори му се, че чува викове някъде долу, из крайбрежните гори.

— Навярно ме търсят — рече си той. — Питам се колко ли съм отсъствувал. Сигурно часове. — Той се поколеба, после промърмори: — Какво мога да направя? Трябва да тръгна сега или никога. Втора възможност няма да имам. Непоносимо е да ги напусна така, без никакво обяснение. Но те сигурно ще разберат. Сам ще разбере. Пък и какво друго мога да направя?

Той бавно измъкна Пръстена и отново го надяна. Изчезна и се спусна по хълма, по-тих от шепота на вятъра.