Властелинът на пръстените

— O, господин Фродо, това е жестоко! — отвърна разтрепераният Сам. — Жестоко е да се мъчите да тръгнете без мен и прочие. Ако не се бях досетил, къде щяхте да сте сега?

— Спокойно на път.

— Спокойно! — възкликна Сам. — Самичък и без мен да ви помагам? Не бих го понесъл, направо щях да умра.

— Ще си умреш, ако тръгнеш с мен, Сам — каза Фродо, — и аз пък не бих понесъл това.

— Не е толкова сигурно, колкото ако ме бяхте изоставили — заяви Сам.

— Но аз отивам в Мордор.

— Много добре го знам, господин Фродо. Разбира се, че отивате. И аз идвам с вас.

— Хайде, Сам — каза Фродо, — не ми пречи! Другите всеки момент могат да се върнат. Ако ме заварят тук, ще трябва да споря, да обяснявам и вече няма да имам нито смелост, нито възможност да се измъкна. Трябва да тръгна веднага. Това е единственият начин.

— Разбира се, че е тъй — отвърна Сам. — Но не сам. Идвам и аз или никой няма да тръгне. Първо ще надупча всички лодки.

Фродо се разсмя. Сърцето му трепна от внезапна топлина и радост.

— Остави поне една — каза той. — Ще ни потрябва. Но не можеш да дойдеш тъй, без багаж, без храна, без нищо.

— Само минутка постойте и ще си взема нещата! — развълнувано извика Сам. — Всичко ми е готово. Мислех си, че днес ще тръгваме.

Той хукна към бивака, изрови раницата си от купчината, където я бе оставил Фродо, когато изпразваше лодката от багажа на спътниците си, грабна резервно одеяло и няколко допълнителни пакета храна и изтича назад.

— И тъй, целият ми план се провали! — каза Фродо. — Няма смисъл да се мъча да избягам от теб. Но съм доволен, Сам. Не мога да ти кажа колко съм доволен. Ела! Ясно е, че ни е писано да вървим заедно. Ще вървим, а другите дано намерят безопасен път! Бързоход ще се погрижи за тях. Не вярвам пак да се видим.

— Може би, господин Фродо. Може би — каза Сам.

Така Фродо и Сам потеглиха заедно към последния етап от Похода. Фродо заработи с веслото, отдалечиха се от брега и Реката бързо ги понесе по западния ръкав, край навъсените зъбери на Тол Брандир. Ревът на огромния водопад звучеше все по-близо. Дори с цялата помощ на Сам, трябваше много да се мъчат, докато пресекат течението под южния край на острова и докарат лодката на изток до отвъдния бряг.

Най-сетне отново слязоха на суша под южните склонове на Амон Лав. Там намериха закътан бряг, изтеглиха лодката високо над водата и старателно я скриха зад един грамаден камък. После нарамиха багажите и потеглиха, търсейки пътека, която да ги изведе по сивите хълмове Емин Муил и надолу — в Страната на Сянката.

ЧАСТ ВТОРА ДВЕТЕ КУЛИ

КНИГА ТРЕТА

ГЛАВА 1 ГИБЕЛТА НА БОРОМИР

Арагорн тичаше нагоре по хълма. От време на време се привеждаше към земята. Хобитите крачат леко и дори за Скиталец не е лесно да разчете стъпките им, но недалеч от върха едно поточе пресичаше пътеката и във влажната пръст той видя каквото търсеше.

— Правилно съм изтълкувал знаците — каза си той. — Фродо е бягал към върха. Питам се, какво ли е видял там? Но той се е върнал по същия път и отново е слязъл от хълма. Арагорн се поколеба. Искаше сам да отиде до високия трон с надеждата да види нещо, което би го упътило в затруднението, но времето не чакаше. Внезапно се хвърли напред и изтича към върха, прекоси грамадните плочи, изкатери се по стъпалата. Седнал на високия трон, той се огледа. Но слънцето сякаш бе помръкнало и светът беше мъжделив и далечен. Взорът му описа пълен кръг от север до север, без да види нищо освен далечните хълмове; само на голямо разстояние забеляза пак огромна, подобна на орел птица да се рее нависоко из въздуха, слизайки бавно в широки кръгове към земята.

Докато гледаше, острият му слух долови звуци, долитащи отдолу, от горите по западния бряг на Реката. Той изтръпна. Раздадоха се викове и за свой ужас различи сред тях пронизителните гласове на орките. Сетне изведнъж се разнесе дълбокият гърлен зов на мощен рог и екотът му заблъска хълмовете, заподскача из низините, издигайки се в могъщ вик над грохота на водопада.

— Рогът на Боромир! — извика Арагорн. — Той е в беда! — И като профуча по стъпалата, се впусна с огромни скокове надолу по пътеката. — Уви! Злата участ не ме напуска днес и всичко, що сторя, се обърква. Къде е Сам?

Той тичаше и виковете долитаха по-отблизо, но вече по-слаби; рогът свиреше отчаяно. Яростни и пискливи се надигаха крясъците на орките и внезапно зовът на рога секна. Арагорн се втурна по последния склон, но преди да достигне подножието на хълма, звуците заглъхнаха, а когато зави наляво и затича към тях, те взеха да се оттеглят, докато накрая престана да ги чува. С вик „Елендил! Елендил!“ той изтегли бляскавия си меч и връхлетя сред дърветата.

На една миля от Парт Гален, сред малка полянка недалеч от езерото, откри Боромир. Той седеше, облегнал гръб на едно грамадно дърво, сякаш си почиваше. Но Арагорн видя, че е пронизан от множество чернопери стрели, мечът още тежеше в десницата му, но бе пречупен досами дръжката; рогът, разцепен на две, се търкаляше до него. Наоколо и върху нозете му лежаха накуп съсечени орки.