Властелинът на пръстените

— Там, където зрението не достига, земята може да помогне с долитащите звуци — каза Арагорн. — Равнините трябва да стенат под омразните им крака.

Той се изпъна на земята и притисна ухо сред тревата. Толкова дълго лежа неподвижен, че Гимли се запита дали не е изгубил съзнание, или заспал отново. Надигна се искряща зора и наоколо бавно се разля сива светлина. Най-сетне той се изправи и другарите видяха лицето му — бледо и обтегнато, със смутен взор.

— Земните шумове са неясни и объркани — каза той. — Нищо не помръдва на много мили от нас. Глухи и далечни са стъпките на враговете. Но гръмко отекват конски копита. Сега се сещам, че ги чувах, докато лежах заспал, и те смутиха съня ми — коне, препускащи към запада. Но сега ездачите отиват на север, все по-далеч от нас. Питам се какво ли става из тия земи!

— Да вървим! — рече Леголас.

Така започна третият ден от преследването. През дългите му облачни часове, прояснени от редки проблясъци на слънцето, те почти не спряха, ту крачеха, ту бягаха, сякаш никаква умора не можеше да изгаси пламтящия в тях огън. Преминаваха през необятната пустош и елфическите им плащове чезнеха на фона на сиво-зелените поля; малцина освен елфите биха ги съзрели отдалече дори под хладните обедни лъчи. В мислите си те често благодаряха на Владетелката на Лориен за подарените питки лембас, защото можеха да се хранят тичешком и да намират нови сили.

През целия ден следата на враговете водеше право на североизток, без прекъсване или завой. Когато отново наближи краят на деня, те стигнаха до дълги голи склонове, където равнината се надигаше, устремена напред към очертанията на ниски гърбави ридове. Дирята на орките зави на север към тях и избледня, защото теренът ставаше по-твърд, а тревата по-ниска. Далече наляво реката Ентомил се виеше като сребърна нишка върху зелен под. Не се забелязваше никакво движение. Арагорн често се питаше защо не виждат ни животни, ни хора. Основните области, обитавани от Рохиримите, бяха на много левги по-южно, под гористата стряха на Белите планини, които сега се криеха в мъгли и облаци, ала по-рано Повелителите на конете изкарваха много хергелета в тази източна област на кралството им, наречена Източен Емнет, и конярите дълго бродеха тук, като се подслоняваха в шатри и палатки дори и през зимата. Но сега земите бяха пусти и тегнещата над тях тишина не напомняше покоя на мирните дни.

По мръкнало спряха отново. Вече бяха изминали два пъти по дванадесет левги през степите на Рохан и стената на Емин Муил се губеше в сенките на Изтока. Младата луна проблясваше сред мъгливото небе, ала почти не светеше, а звездите бяха забулени.

— Сега най-много съжалявам за почивките и всяко прекъсване на гонитбата — каза Леголас. — Орките бягаха пред нас, сякаш камшиците на Саурон бяха по петите им. Боя се, че вече са стигнали до гората и мрачните хълмове и в този миг навлизат сред сенките на дърветата.

— Горчив край за нашата надежда и всичките ни мъки! — изскърца със зъби Гимли.

— За надеждата може би, но не и за мъките — каза Арагорн. — Няма да се връщаме обратно. Ала съм изморен. — Той погледна назад, откъдето бяха дошли и където нощта се сбираше над Изтока. — Нещо странно става из този край. Не вярвам на тишината. Не вярвам дори на бледата луна. Звездите едва греят, а аз съм изморен както никога преди, изморен както не би трябвало да се чувствува един Скиталец, изправен пред ясна диря. Нечия воля придава бързина на враговете и изправя пред нас невидима преграда — умора, тегнеща по-скоро в сърцето, отколкото в нозете.

— Вярно! — каза Леголас. — Разбрах го още когато се спуснахме от Емин Муил. Защото волята не е отзад, а пред нас.

И той посочи отвъд земите на Рохан към Запада, тъмнеещ под лунния сърп.

— Саруман! — промърмори Арагорн. — Но той не ще ни застави да се върнем! Отново трябва да спрем; вижте, дори луната чезне сред прииждащите облаци. Но дойде ли новият ден, пътят ни ще е на север сред ридове и блата.

Както и преди Леголас бе пръв на крак, ако изобщо бе спал.

— Събудете се! Събудете се! — викна той. — Зората червенее. Странни неща ни чакат край горската стряха. Добри ли, зли ли, не знам, но ни зоват. Събудете се!

Другите скочиха и почти незабавно поеха отново на път. Ридовете бавно наближаваха. Още преди пладне стигнаха до тях — зелените склонове се преливаха в голи хребети, протегнати право на север. В подножието им земята бе суха и тревата ниска, но просторна низина, широка десетина мили, се простираше между тях и реката, която течеше из дълбокото си корито, обрасло с мъгливи тръстикови гъсталаци. Точно на запад от най-южния склон тревата бе оскубана и утъпкана в широк кръг от грубите стъпки на многобройни нозе. От това място отново продължаваше следата на орките, завиваща на север покрай сухите дипли на хълмовете. Арагорн спря и огледа дирята по-внимателно.