Властелинът на пръстените

— Не казах, че ще чуем добри вести — рече Арагорн. — Но добри или зли, ще ги изчакаме тук.

Тримата другари напуснаха върха на хълма, където лесно можеха да ги забележат на фона на бледото небе, и бавно се спуснаха по северния склон. Спряха малко над подножието и като се омотаха в плащовете, насядаха сгушени един до друг на повехналата трева. Времето се влачеше бавно и тежко. Вятърът беше пронизващо хладен. Гимли бе неспокоен.

— Какво знаеш за тия конници, Арагорн? — запита той. — Не сме ли седнали тук в очакване на внезапната гибел?

— Бил съм сред тях — отвърна Арагорн. — Те са горди и своенравни, ала са и верни, щедри в мисли и в дела; храбри, но не жестоки; мъдри, ала неуки, защото не пишат книги, а пеят безброй песни, както са правили чедата човешки преди Мрачните години. Но не знам какво е ставало тук напоследък, нито пък как може да са настроени днес Рохиримите между предателя Саруман и заплахата на Саурон. Те дълго дружаха с народа на Гондор, макар да нямат кръвна връзка. В отдавна забравени години Еорл Млади ги довел от Севера и родството им е по-скоро с Бардингите от Дейл и Беорнингите от Мраколес, сред които и до днес се срещат мнозина високи и красиви мъже като Роханските конници. Във всеки случай те не обичат орките.

— Но Гандалф спомена за слух, че плащат данък на Мордор — каза Гимли.

— Боромир не вярваше на това и аз също не вярвам — отвърна Арагорн.

— Скоро ще узнаете истината — каза Леголас. — Те вече наближават.

Най-после дори Гимли дочу далечния тропот на препускащи копита. Следвайки дирята, конниците бяха се отклонили от реката и наближаваха ридовете. Конете им се носеха като вятъра.

Скоро над полята отекнаха звънки, мощни гласове. Внезапно налетя гръмотевичен грохот и първият конник сви край подножието на хълма, повел отряда на юг под западните дипли на ридовете. След него яздеше дълга колона от мъже в ризници — бързи, сияйни, прекрасни и безпощадни.

Конете им бяха високи и силни, със стройни нозе; сивият им косъм блестеше, дългите им опашки се развяваха на вятъра, по гордите им шии гривите бяха сплетени на плитки. Мъжете в седлата приличаха на конете си — високи, с дълги ръце и нозе; лененорусите им коси излизаха изпод леките шлемове и се развяваха назад на дълги плитки; лицата им бяха строги и проницателни. В ръцете си стискаха дълги копия от ясеново дърво, по гърбовете им висяха пъстри щитове, излъсканите ризници се спускаха до коленете им.

Те препускаха край хълма двама по двама и макар че от време на време някой от тях се надигаше на стремената и се оглеждаше настрани, изглежда, не усещаха тримата чужденци, които седяха безмълвно и ги наблюдаваха. Войнството почти бе отминало, когато Арагорн внезапно се изправи и извика с мощен глас:

— Какви вести носите от Севера, Рохански конници?

С изумителна бързина и умение те спряха жребците, завиха и налетяха обратно. Скоро тримата другари се озоваха в пръстен от конници, препускащи в кръг по склона зад тях, сетне надолу, наоколо и все по-близо. Арагорн стоеше мълчаливо, а другите двама седяха, без да помръдват и се питаха какво ли ще последва.

Без вик, без команда Конниците изведнъж спряха. Към чужденците се насочи гора от копия; някои Конници държаха лъкове с вече положена на тетивата стрела. После напред излезе висок мъж, по-едър от останалите; вместо пера на шлема му се вееше бяла конска опашка. Той се приближи, докато между гръдта на Арагорн и острието на копието му остана само педя. Арагорн не трепна.

— Кой си ти и какво правиш в тази страна? — запита Конникът на западняшкия Общ език. Тонът и произношението му напомняха речта на гондореца Боромир.

— Наричат ме Бързоход — отвърна Арагорн. — Дойдох от Севера. Преследвам орки.

Конникът скочи от седлото. Като подаде копието си на друг мъж, който се бе приближил и слязъл до него, той изтегли меча си и застанал лице срещу лице с Арагорн, го огледа проницателно и не без удивление. Накрая отново заговори:

— Отначало помислих, че самите вие сте орки, ала сега виждам, че не е тъй. Наистина малко знаете за орките, щом сте тръгнали да ги преследвате по тоя начин. Те бяха много, бързи и добре въоръжени. От ловци щяхте да се превърнете в дивеч, ако изобщо бяхте успели да ги догоните. Но в тебе, Бързоход, има нещо странно. — Той изгледа отвисоко Скиталеца с ясния си светъл поглед. — Не е име за човек това, с което се представяш. А и одеянието ти е странно. От тревата ли изникна? Как убягна от взора ни? От елфическия род ли си?

— Не — каза Арагорн. — Само един от нас е елф, Леголас от Горското царство в далечен Мраколес. Но минахме през Лотлориен и носим даровете и благосклонността на Владетелката.

Конникът ги изгледа с подновено изумление, но очите му охладняха.

— Значи в Златната гора наистина има Владетелка, както разказват старите приказки! — рече той. — Говори се, че малцина се изкопчват от мрежите й. Удивителни времена! Но ако имате нейната благосклонност, значи и вие плетете коварни мрежи, а може би сте и магьосници. — Студеният му поглед изведнъж се обърна към Леголас и Гимли. — Вие защо не говорите, мълчаливци?