— Бях забравил това — каза Еомер. — Трудно може да е сигурен човек в каквото и да било сред толкова много чудеса. Целият свят е станал необикновен. Елф и джудже крачат задружно по нашите слънчеви поля; хора разговарят с Горската Владетелка и остават живи, отново се връща на бран Мечът, що бе строшен в далечните епохи, преди още бащите на нашите бащи да препускат из Пределите! Как да прецени човек постъпките си в такива времена?
— Както е преценявал винаги — отвърна Арагорн. — Доброто и злото не са се променили от миналата година, нито пък са едни за елфи и джуджета, а други за хората. Човек е длъжен да ги различава — както у дома си, така и в Златната гора.
— Право думаш — каза Еомер. — Но аз не се съмнявам в теб, нито в делата, към които се стреми сърцето ми. Не съм волен обаче да сторя всичко, що пожелая. Нашият закон не позволява чужденци да бродят свободно из земите ни, докато кралят сам не разреши, а в тия тревожни дни наредбата е още по-строга. Помолих ви доброволно да се върнете с мен, а вие не желаете. Не бих искал да влизаме в бой сто против трима.
— Не мисля, че законът ви е създаден за такъв случай — каза Арагорн. — Пък и аз не съм чужденец; досега неведнъж съм бил из тези земи и съм яздил с войнството на Рохиримите, макар под друго име и в други одежди. Не съм те виждал преди, защото си млад, но съм разговарял с баща ти Еомунд и с Теоден, син на Тенгел. В стари, времена нито един благородник на тая страна не би принудил някого да прекъсне поход като моя. За мен поне дългът е ясен — да продължавам. Хайде, сине Еомундов, трябва да избереш най-сетне. Помогни ни или поне ни остави да вървим на воля. Или се помъчи да изпълниш закона. Ако го сториш, малцина от вас ще се завърнат на война или при краля.
Еомер помълча, сетне заговори:
— И двамата трябва да бързаме. Моят отряд недоволствува, че сме толкова далеч, а за вас надеждата се губи с всеки изминал час. Ето избора ми. Можете да продължите; нещо повече, ще ви услужа с коне. Моля само за едно: когато диренето ви се увенчае с успех или се окаже безнадеждно, върнете се с конете през Ентоброд към Медуселд, замъка в Едорас, където е Теоден сега. Така ще му докажете, че не съм сгрешил. Залагам съдбата, а може би и живота си на вашата честна дума. Не забравяйте.
— Няма — каза Арагорн.
Заповедта на Еомер да дадат резервните коне на чужденците предизвика сред неговите хора дълбоко удивление и множество мрачни, изпълнени с подозрение погледи, но само Еотен дръзна да заговори открито.
— Да речем, че всичко е наред с тоя благородник от гондорско потекло, както сам се представя — заяви той, — но къде се е чуло и видяло да подаряват на джудже кон от Пределите?
— Никъде — каза Гимли. — И не се тревожи, нито ще се чуе, нито ще се види. Предпочитам да вървя пеш, отколкото да яхна такова грамадно животно, та дори и да не го даваше тъй неохотно.
— Но сега трябва да яздиш, за да не ни бавиш — каза Арагорн.
— Хайде, ще седнеш зад мен, приятелю Гимли — каза Леголас. — Така всичко ще е наред и нито ще трябва да заемаш от някого кон, нито някой ще те смущава.
Доведоха едър тъмносив кон и Арагорн го яхна.
— Името му е Азуфел — каза Еомер. — Дано тебе носи по-леко и към по-добра участ, отколкото Гарулф, последния му стопанин.
За Леголас доведоха по-малък и пъргав, но нервен и буен кон. Името му бе Арод. Ала Леголас помоли да свалят седлото и юздите.
— Не ми трябват — каза той, възседна го с пъргав скок и за всеобщо учудване Арод изведнъж се смири и охотно запристъпва насам-натам без друга команда освен някоя тихо изречена дума — така се разбираха елфите с всички добри животни. Вдигнаха Гимли зад приятеля му и той се вкопчи в него, неспокоен като Сам Майтапер в лодката.
— Сбогом и дано намерите каквото търсите! — извика Еомер. — Върнете се колкото можете по-бързо и нека тогава мечовете ни заблестят заедно!
— Ще дойда — каза Арагорн.
— И аз ще дойда — добави Гимли. — Още не сме решили въпроса за Владетелката Галадриел. Тепърва ще трябва да те уча на любезен език.
— Ще видим — каза Еомер. — Тъй много странни неща се случиха напоследък, че не бих сметнал за особено чудо да се уча да възхвалявам една прекрасна дама под любещите удари на джуджешка секира. Сбогом!
С тези думи се разделиха. Бързоноги бяха роханските коне. Когато след малко Гимли се озърна, отрядът на Еомер вече се смаляваше в далечината. Арагорн не се огледа — докато препускаха по пътя си, той се взираше в следата, свеждайки ниско глава до шията на Азуфел. Не след дълго наближиха бреговете на Ентомил и тук се натъкнаха на другата диря, слизаща от изток, откъм Платото, за която бе говорил Еомер.
Арагорн скочи от коня и огледа земята, после пак се метна на седлото и се отдалечи на изток, като се придържаше встрани и внимаваше да не утъпче следите. След това отново слезе и проучи почвата, крачейки напред-назад.