Властелинът на пръстените

— Много приказки съм чувал и в Гондор, и другаде — каза Арагорн, — но ако не бяха словата на Келеборн, бих ги сметнал само за легенди, каквито измислят хората, когато чезне истинското знание. Мислех да питам теб каква е истината по въпроса. А щом и един горски елф не знае, то как да отговори обикновеният човек?

— Ти си пътувал по-надалеч от мен — каза Леголас. — В моя роден край не съм чувал нищо освен песни, разказващи как в древни времена тук живеели Онодримите, наричани от хората Енти, защото Ветроклин е стар, стар дори в елфическия смисъл на думата.

— Да, стар е — каза Арагорн, — стар като гората край Могилните ридове и далеч по-обширен. Елронд казва, че двете гори са сродни, последни твърдини на могъщите лесове от Старите времена, когато Първородните бродели по света, а хората още тънели в дълбок сън. Ала Ветроклин крие някаква своя тайна. Каква — не знам.

— Аз пък и не искам да знам — заяви Гимли. — Каквото и да живее из Ветроклин, нека не се бои от мен!

Хвърлиха жребий как да пазят и първата стража се падна на Гимли. Останалите си легнаха. Дрямката ги обори почти начаса.

— Гимли! — сънено изрече Арагорн. — Не забравяй, опасно е да сечеш клон или вейка от живо дърво във Ветроклин. Но не се лутай надалеч за сухи съчки. По-добре остави огъня да изгасне! Събуди ме, ако трябва!

С тези думи той заспа. Леголас вече лежеше неподвижно, кръстосал красивите си ръце, а в отворените му очи, както става с елфите, се смесваха живата нощ и дълбоката дрямка. Гимли седеше прегърбен край огъня и замислено плъзгаше палец по острието на секирата си. Дървото шумолеше. Не се чуваше никакъв друг звук.

Изведнъж Гимли вдигна очи и точно на границата на осветеното пространство зърна прегърбен старец, подпрян на тояжка и омотан в дълъг плащ; широкополата шапка бе смъкната над очите му. Гимли скочи на крака, все още прекалено смаян, за да извика, макар през ума му веднага да бе прелетяла мисълта, че Саруман ги е открил. Разбудени от внезапното му движение, Арагорн и Леголас се надигнаха и погледнаха натам. Старецът мълчеше и не помръдваше.

— Е, дядо, с какво можем да ти помогнем? — запита Арагорн, скачайки на нозе. — Ела да се стоплиш, ако ти е студено!

Той закрачи напред, но старецът бе изчезнал. Не намериха наблизо никаква следа от него, а по-надалеч не смееха да отидат. Луната бе залязла и нощта бе непрогледна.

Внезапно Леголас нададе вик:

— Конете! Конете!

Нямаше ги. Бяха изчезнали, изтръгвайки колчетата, за които бяха вързани. Известно време тримата другари стояха неподвижни и безмълвни, смутени от този нов удар на злата съдба. Намираха се под сводовете на Ветроклин и безкрайни левги ги деляха от мъжете на Рохан, единствените им приятели из тия диви и опасни земи. Както стояха, стори им се, че дочуват конско цвилене далече в мрака. После всичко отново утихна, само хладният вятър продължаваше да шушне в листата.

— Е, няма ги вече — каза Арагорн накрая. — Не можем да ги намерим, нито да ги настигнем, тъй че, ако не се завърнат доброволно, ще трябва да се справим и без тях. Нозете ни служиха вярно в началото и още ще ни послужат.

— Нозете! — промърмори Гимли. — За ходене стават, ама не можем да ги ядем.

Той подхвърли съчки в огъня и се тръсна до него.

— Само преди няколко часа не искаше да яхнеш рохански кон — разсмя се Леголас. — Ще стане конник от теб.

— Не ми се вярва да имам тая възможност — каза Гимли, помълча и след малко продължи: — Ако искате да знаете, мисля, че това беше Саруман. Кой друг? Спомнете си думите на Еомер: броди наоколо, преоблечен като старец с качулка и плащ. Това бяха думите. Той е избягал с конете ни или ги е прогонил и сега сме натясно. Още неприятности се задават, помнете ми думата!

— Ще я запомня — каза Арагорн. — Но си спомням и нещо друго — този старец имаше шапка, а не качулка. Все пак не се съмнявам, че си прав и че тук сме в опасност и денем, и нощем. Ала междувременно няма какво да правим освен да почиваме, докато можем. Сега аз ще постоя на стража, Гимли. Нуждая се по-скоро от размисъл, отколкото сън.

Нощта отмина бавно. Леголас смени Арагорн, Гимли смени Леголас, изтичаха стража подир стража. Но нищо не се случи. Старецът вече не се появи и конете не се завърнаха.

ГЛАВА 3 УРУК-ХАЙ