Властелинът на пръстените

— Вдигнете тия пленници! — изрева Углук. — И никакви волности с тях! Ако не са живи, когато се върнем, ще умре и още някой. Един орк грабна Пипин като чувал, пъхна глава между вързаните му ръце, после ги стисна и ги издърпа надолу, докато лицето на Пипин се притисна към врата му; така натоварен, се задруса напред. Друг постъпи по същия начин с Мери. Лапата на орка стискаше ръцете на Пипин като железни клещи; ноктите се забиваха в плътта му. Той затвори очи и отново потъна в кошмарни сънища. Внезапно пак го захвърлиха на каменистата земя. Бе ранна нощ, но тънкият полумесец вече се спускаше на запад. Стояха на ръба на урва, откъдето се откриваше поглед към море от бледа мъгла. Някъде наблизо шумеше водопад.

— Разузнавачите най-после се върнаха — каза един орк край Пипин.

— Е, какво открихте? — изръмжа гласът на Углук.

— Само един конник и той отмина на запад. Сега всичко е чисто.

— Сега да, не се съмнявам. Но за колко време? Глупаци! Трябваше да го надупчите със стрели. Той ще вдигне тревога. Сутринта проклетите коняри ще чуят за нас. Сега ще трябва да търчим два пъти по-бързо.

Тъмна сянка се приведе над Пипин. Беше Углук.

— Седни! — каза оркът. — Моите момчета се умориха да ви мъкнат. Предстои ни спускане надолу и ще трябва да си послужиш с краката. Не ставай неразбран. Не викай и не се мъчи да бягаш. Имаме си начини да се отплатим за номерата и те няма да ти харесат, макар че ще те оставят годен за употреба от Господаря.

Той преряза въжетата около бедрата и глезените на Пипин, хвана го за косата и го изправи на крака. Пипин падна и Углук отново го вдигна за косата. Няколко орки се изсмяха. Углук натика манерката си между зъбите му и изсипа в гърлото му някаква парлива течност — като че люта жар плъзна из тялото му. Болката в краката и глезените изчезна. Можеше да стои прав.

— Сега другия! — каза Углук.

Пипин видя как той отиде до лежащия наблизо Мери и го срита. Мери изстена. Като го хвана грубо, Углук го надигна да седне и смъкна превръзката от главата му. После нацапа раната с някакво тъмно мазило от малка дървена кутийка. Мери изкрещя и отчаяно се задърпа. Орките ръкопляскаха и дюдюкаха.

— Не може да търпи лекарството — присмиваха се те. — Не знае кое е добро за него. Ай! Ще се повеселим после.

Но засега на Углук не му беше до забавления. Нуждаеше се от бързина и трябваше да угажда на неволните си придружители. Той лекуваше Мери по обичая на орките; и лечението подействува бързо. Когато изля насила питието от манерката си в гърлото на хобита, преряза въжетата и го изправи на крака, Мери застана блед, но непреклонен, предизвикателен и напълно жив. Раната на челото повече не му причиняваше неприятности, но остави завинаги кафяв белег.

— Здрасти, Пипин! — каза той. — Значи и ти си дошъл на този малък поход? Къде да потърсим легло и закуска?

— Я стига! — рече Углук. — Да ги нямаме такива! Затваряйте си устата. Никакви приказки помежду ви. За всяко неподчинение ще бъде съобщено, щом пристигнем, и Той ще измисли как да ви се отплати. Не се тревожете, ще имате и легло, и закуска; даже повече, отколкото се надявате.

Бандата взе да се спуска по една тясна клисура към мъгливата равнина. Разделени от дузина орки, Мери и Пипин слизаха заедно с тях. В края на склона стъпиха на трева и двамата хобити се ободриха.

— Сега право напред! — кресна Углук. — На запад и леко на север. Следвайте Лудгуш.

— Но какво ще правим, като изгрее слънцето? — обади се един от северняците.

— Ще продължим да тичаме — каза Углук. — Какво мислиш? Че ще седим на тревата и ще чакаме Белокожите да ни гощават ли?

— Ама ние не можем да тичаме под слънчевите лъчи.

— Ще тичате, като ви подгоня — каза Углук. — Бегом! Иначе вече никога няма да видите любимите си тунели. Кълна се в Бялата ръка! Какъв смисъл имаше да пращат на поход недообучени тъпи планинци. Бягайте, проклетници! Бягайте, додето е нощ! И цялата група хукна с дългата, подскачаща стъпка на орките. Търчаха безредно, блъскаха се, мушкаха се с лакти и ругаеха, ала въпреки това се движеха много бързо. Около всеки хобит имаше трима стражи. Пипин бе изостанал далеч към края на колоната. Питаше се колко време ще може да продължава с това темпо — не бе хапвал нищичко от сутринта. Един от пазачите му имаше камшик. Но засега питието на орките още го сгряваше. Умът му бе ясен. От време на време в главата му се мяркаше неканено видение — Бързоход привежда проницателното си лице над мрачна диря и тича, тича подир тях. Но какво би могъл да види дори Скиталец освен размесените отпечатъци от краката на орките? Собствените му малки следи и тия на Мери потъваха сред земята, утъпкана от подковани обувки — отпред, отзад, отляво и отдясно.

На около миля след скалите равнината се спускаше в широка плитка низина, където земята бе мека и влажна. Изпълваше я мъгла, бледо искряща под сетните лъчи на лунния сърп. Тъмните фигури на орките отпред се размазаха, после потънаха в нея.

— Ай! По-бавно! — изрева Углук изотзад.