Властелинът на пръстените

— Много интересно изказване — саркастично подметна нов глас, по-мек, но и по-злобен от другите. — Може би ще трябва да съобщя за него. Пленниците НЕ БИВА да се претърсват и ограбват — такива са моите заповеди.

— И моите — каза гърленият глас. — Живи и във вида, в който са били заловени; никакво ограбване. Такива са моите заповеди.

— Но не и нашите! — обади се един от предишните гласове. — Дойдохме от Мините чак дотук, за да убиваме и мъстим. Искам да убивам и после да се върна на север.

— Искай си — отвърна ръмжащият глас. — Аз съм Углук. Аз командувам. Връщам се в Исенгард по най-краткия път.

— Нима Саруман е господар на Великото Око? — запита злият глас. — Би трябвало незабавно да се върнем в Лугбурз.

— Да, ако можехме да пресечем Великата река — каза друг глас. — Но не сме достатъчно, за да рискуваме нападение на мостовете.

— Аз пресякох — отвърна злият глас. — На север, край речния бряг, ни чака крилат Назгул.

— Може би, може би! После ти ще отлетиш с нашите пленници и ще получиш всички награди и похвали в Лугбурз, а нас ще оставиш да се тътрим както можем през Конската страна. Не, не бива да се делим. Тия земи са опасни — пълни с гнусни бунтовници и разбойници.

— Тъй е, не бива да се делим — изръмжа Углук. — Не ви вярвам, дребни свине. За пет пари нямате кураж извън кочините си. Ако не бяхме ние, всички щяхте да се разбягате. Ние сме бойците Урук-хай! Ние убихме големия войн. Ние хванахме пленниците. Ние служим на Саруман Мъдреца, Бялата ръка — Ръката, що ни храни с човешко месо. Ние дойдохме от Исенгард и ви доведохме дотук и ще ви върнем по който път си поискаме. Аз съм Углук. Казах.

— Каза повече от достатъчно, Углук — подметна злият глас. — Питам се как ли ще го приемат в Лугбурз. Може да сметнат, че трябва да облекчат плещите на Углук от прекалено надутата глава. Може да попитат откъде идват странните му мисли. Дали пък не идват от Саруман? За какъв се мисли той, та да се отцепва с мръсните си бели емблеми? Може и да се съгласят с мен, Гришнах, техния доверен пратеник; а аз, Гришнах, казвам: Саруман е глупак, гаден предател и глупак. Но Великото Око не го изпуска. Свине ли каза? Хей, приятели, как ви харесва това — боклукчарите на някакво си мръсно магьосниче да ви наричат свине? Обзалагам се, че ядат месо от орки.

В отговор се раздадоха гръмки крясъци на оркски език и дрънкане на измъкнато оръжие. Пипин предпазливо се превъртя с надеждата да види какво ще стане. Стражите му се бяха включили в свадата. В полумрака видя грамаден черен орк, навярно Углук, застанал срещу Гришнах, ниско, кривокрако и много широкоплещесто същество с дълги, увиснали почти до земята ръце. Наоколо се бе струпала тълпа от по-дребни гоблини. Пипин предположи, че това са пришълците от Севера. Те бяха измъкнали кинжалите и мечовете си, но се колебаеха да нападнат Углук.

Углук изрева и дотърчаха още неколцина орки, високи почти колкото нето. После Углук изведнъж се хвърли напред без предупреждение и с два бързи удара обезглави двама от противниците. Гришнах кривна настрани и изчезна в сенките. Другите се дръпнаха, а един отстъпи назад и с проклятие се стовари върху неподвижно проснатия Мери. Ала това навярно спаси живота му, защото поддръжниците на Углук го прескочиха и се нахвърлиха върху следващия с широките си мечове. Това бе жълтозъбестият пазач. Все още стискайки нащърбения си нож, той рухна право върху Пипин.

— Приберете оръжието! — кресна Углук. — И без повече глупости! Оттук тръгваме право на запад и слизаме по стълбата. Оттам право към ридовете, после покрай реката до гората. И ще вървим ден и нощ. Ясно?

„Ако тоя грозник се позабави, докато овладее отряда си, значи имам шанс“ — помисли си Пипин. В душата му бе проблеснала надежда. Острието на черния нож бе клъцнало ръката му и после се бе плъзнало към китката. Усещаше как кръвта струи по дланта му, но усещаше и хладния допир на стоманата върху кожата си. Орките отново се готвеха за път, но някои от северняците пак недоволствуваха и се укротиха едва когато исенгардците заклаха още двама. Настъпил бе пълен хаос, раздаваха се проклятия. Засега Пипин бе останал без надзор. Краката му бяха здраво омотани, но ръцете му бяха вързани само около китките, и то пред гърдите, а не отзад. Можеше да ги движи заедно, макар че бяха жестоко стегнати. Той избута мъртвия орк настрана, после, без да смее да диша, раздвижи възела на въжето нагоре-надолу по острието на ножа. То бе добре наточено и мъртвата ръка го стискаше здраво. Въжето се преряза! Пипин бързо го събра с пръсти, отново го изви на два свободни клупа и ги надяна на ръцете си. След това се отпусна съвършено неподвижно.