Властелинът на пръстените

В ума на Пипин избликна внезапна мисъл и той я изпълни веднага. Кръшна надясно и с главата напред се гмурна в мъглата, далеч от протегнатите лапи на пазача; приземи се по корем на тревата.

— Стой! — изкрещя Углук.

За миг настана смут и паника. Пипин скочи на крака и побягна. Но орките бяха по петите му. Изведнъж неколцина се извисиха насреща.

„Няма надежда за бягство! — помисли си Пипин. Но дано поне да съм оставил ясни следи по влажната земя.“ Без да развързва ръце, той опипа около гърлото си и откопча брошката на плаща. В мига, когато го сграбчиха дълги ръце с остри нокти, той я пусна долу. „Предполагам, че там ще си лежи до края на света — рече си той. — Не знам защо го сторих. Ако другите са се отървали, навярно всички са тръгнали с Фродо.“

Коженият бич се омота около краката му и той едва сподави вика си.

— Стига! — викна дотърчалият Углук. — Той има още много да тича. Заставете ги да бягат и двамата! Само ги подсещайте с бича. Но не сме свършили — озъби се той към Пипин. — Няма да забравя. Само отлагам плащането. Бегом!

И Пипин, и Мери почти не си спомняха следващата част от пътуването. Кошмарни сънища и кошмарна действителност се преплитаха в дълъг тунел от страдания, а назад надеждата бавно гаснеше. Тичаха и тичаха, мъчеха се да удържат на темпото на орките и от време на време ги близваше бичът, насочван от опитна ръка. Ако спираха или се препъваха, пазачите ги грабваха и ги влачеха известно време.

Топлината от питието на орките се бе изпарила. Пипин отново се чувствуваше измръзнал и болен. Внезапно се просна по очи на тревата. Груби ръце с дерящи нокти го сграбчиха и го вдигнаха. Отново го понесоха като чувал и мракът наоколо му се сгъсти — не знаеше дали е мракът на нова нощ или слепота в очите му.

Смътно долови разбунени гласове — изглежда, много от орките настояваха за почивка. Углук крещеше. Усети, че го захвърлят на земята, и остана да лежи както бе паднал, докато го погълнаха кошмарните сънища. Но не избяга за дълго от болката; скоро отново усети желязната хватка на безмилостни ръце. Много време го подмятаха и разтърсваха, после мракът бавно отстъпи, той се завърна към реалния свят и откри, че е утро. Отекнаха заповедни крясъци и той бе грубо запокитен на тревата.

Полежа там, борейки се с отчаянието. Виеше му се свят, но по топлината, обзела тялото му, се досети, че пак са му дали от питието. Един орк се приведе над него и му подхвърли малко хляб и парче сурово сушено месо. Той лакомо изгълта коравия сив хляб, но не и месото. Беше прегладнял, но не чак дотам, че да яде месо, подхвърлено му от орк. Дори не смееше да помисли от какво същество е отрязано.

Седна и се огледа. Мери не бе далеч. Намираха се на брега на бърза и тясна река. Напред се извисяваха планини — висок връх блестеше сред първите слънчеви лъчи. Тъмните петна на горите покриваха по-ниските склонове.

Сред орките се надигнаха гръмки викове и пререкания; изглежда, отново се готвеше да избухне свада между северняците и исенгардците. Едни сочеха обратно на юг, други на изток.

— Много добре — говореше Углук. — Щом е тъй, оставете ги на мен. Никакво убиване, както вече ви казах, но щом искате да захвърлите онова, за което бихме толкова път, захвърлете го! Аз ще го наглеждам. Нека бойците Урук-хай свършат работата както винаги. Ако се боите от Белокожите, бягайте! Бягайте! Там е гората — изкрещя той, сочейки напред. — Доберете се до нея! Това ви е надеждата. Махайте се! И бързо, преди да съм търкулнал още няколко глави, та да вкарам малко ум в останалите.

Настана кратко объркване, раздадоха се проклятия, после повечето северняци се откъснаха от групата — бяха над сто — и хукнаха в безумен бяг покрай реката към планината. Хобитите останаха с исенгардците — зловеща черна банда, не по-малко от осемдесет едри, смугли, теснооки орки с големи лъкове и къси широки мечове. Неколцина от най-едрите и самонадеяни северняци останаха с тях.

— Сега ще се справим с Гришнах — каза Углук, но дори някои от собствените му придружители гледаха неспокойно на юг. Проклетите коняри са ни усетили. Но това е по твоя вина, Снага. На теб и на другите разузнавачи трябваше да ви отрежем ушите. Ала ние сме бойци! Още има да пируваме с конско месо, а може и с нещо по-добро. В този миг Пипин разбра защо част от бандата сочеше на изток. От тази посока долетяха дрезгави крясъци и отново се появи Гришнах, следван от около четиридесет като него — кривокраки, дългоръки орки. На щитовете им бе изрисувано червено око. Углук закрачи насреща им.

— Значи се върна? — каза той. — Размислил си, а?

— Дойдох да се погрижа за изпълнението на заповедите и за безопасността на пленниците — отговори Гришнах.

— Тъй ли? — рече Углук. — Излишен труд. Аз ще се погрижа за изпълнението на заповедите под мое ръководство. И за какво друго се върна? Много бързо ни напусна. Да не си забравил нещо?

— Забравих един глупак — озъби се Гришнах. — Но с него останаха някои юнаци, прекалено си ги бива, за да ги губя. Знаех, че ще ги забъркаш в някоя каша. Дойдох да им помогна.