Властелинът на пръстените

— Искаме да кажем — отвърна Пипин, подбирайки внимателно думите, — че няма смисъл да тършуваш в тъмното. Можем да ти спестим време и усилия. Но първо трябва да ни развържеш краката, иначе нищо няма да направим и нищо няма да кажем.

— Мои скъпи, нежни, малки глупачета — изсъска Гришнах, — всичко, което имате и знаете, ще бъде изкопчено, когато му дойде времето — всичко! Тогава ще ви се иска да знаете повече, та да задоволите Питащия, да, ще ви се иска — съвсем скоро. Няма да бързаме с разпита. О, не! За какво мислите, че ви оставиха живи? Скъпи малки момченца, моля ви, повярвайте, като казвам, че не е от доброта — Углук никога не е имал такъв порок.

— Никак не е трудно да ти повярвам — каза Мери. — Но още не си се прибрал с плячката. И каквото и да се случи, няма изгледи да стане по твоему. Ако стигнем в Исенгард, великият Гришнах няма да спечели — Саруман ще прибере каквото намери. Ако искаш нещо за себе си, сега е време да преговаряш.

Гришнах вече не се владееше. Изглежда, името на Саруман особено го вбесяваше. Времето минаваше и суматохата утихваше. Всяка минута можеше да се върне Углук или някой от исенгардците.

— Дали е… у някой от вас? — изръмжа той.

— Ам-гъл, ам-гъл! — избълбука Пипин.

— Развържи ни краката! — каза Мери. Ръцете на орка неудържимо затрепераха. — Проклета, мръсна, дребна сган! — изсъска той. — Да ви развържа краката? Ще развържа всяка жила в телата ви. Да не мислите, че не мога да ви претърся до костите? Да ви претърся! Ще ви накълцам и двамата на треперещи парцалчета. И с вързани крака мога да ви отнеса — и да сте само мои!

Изведнъж той ги грабна. В ръцете и плещите му се криеше ужасяваща сила. Намести ги под мишници и жестоко ги притисна към ребрата си; затули устата им с грамадни задушаващи длани. После ниско приведен се хвърли напред. Бързо и безшумно пробяга до подножието на могилката. Избирайки подходяща пролука между стражите, той се плъзна в нощта като зла сянка по склона и хукна на запад, към изтичащата от гората река. В тази посока имаше широко голо пространство с един-единствен огън.

Като отмина десетина ярда, той се спря да се огледа и ослуша, Не чу и не видя нищо. Бавно запълзя по-нататък, почти прегънат на две. Отново приклекна и се ослуша. После се изправи, сякаш искаше въпреки риска да се втурне напред. В същия миг пред него се извиси черната фигура на конник. Конят изпръхтя и се изправи на задни крака. Човекът извика.

Придърпвайки хобитите под себе си, Гришнах се просна на земята; после изтегли меча си. Несъмнено се готвеше да убие пленниците, за да не им позволи да избягат или да изчакат спасението, но това го погуби. Мечът тихо иззвънтя и слабо проблесна в долитащата отляво светлина на далечния огън. Из мрака профуча стрела — изкусно насочена или водена от съдбата, тя прониза десницата му. Той изтърва меча и изпищя. Бързо затрополиха копита и тъкмо когато Гришнах скочи и побягна, конникът го прегази и го промуши с копието си. Оркът нададе отвратителен треперлив крясък и остана да лежи неподвижно.

Хобитите продължаваха да се притискат към земята, както ги бе оставил Гришнах. Още един конник препусна да помогне на другаря си. Дали с особено острото си зрение или с някакво друго сетиво, конят ги усети, засили се и леко ги прескочи, но ездачът не ги забеляза както лежаха, завити с елфическите си плащове, все още прекалено замаяни и изплашени, за да помръднат.

Най-после Мери се размърда и тихичко прошепна:

— Дотук добре — но ние как да се отървем от копията? Отговорът дойде почти веднага. Крясъците на Гришнах бяха разбудили орките. По рева и писъците, долитащи от могилата, хобитите се досетиха, че са открили изчезването им — Углук навярно събаряше още няколко глави. И изведнъж ответни крясъци на орки долетяха отдясно, извън кръга от стражеви огньове — откъм гората и планините. Явно Маухур бе пристигнал и атакуваше обсаждащата войска. Затропаха препускащи коне. Ездачите стягаха обръча около хълмчето, приемайки заплахата на оркските стрели, за да предотвратят пробива, а част от отряда се устреми против новодошлите. Внезапно Мери и Пипин разбраха, че без да помръднат, са останали извън пръстена — вече нищо не ги делеше от бягството.

— Сега — каза Мери — бихме могли да се измъкнем, ако не ни бяха вързани ръцете и краката. Обаче не мога нито да напипам възела, нито да прегриза въжето.

— Не се мъчи — отвърна Пипин. — Тъкмо се канех да ти кажа — успях да си освободя ръцете. Тия примки стоят само за вид. По-добре хапни първо малко лембас.

Той свали въжето от китките си и измъкна един пакет. Питките бяха натрошени, но все още добре запазени в обвивката от листа. Хобитите хапнаха по два-три залъка. Вкусът им напомни за красиви лица, смях и здравословна храна в отдавна вече отминали спокойни дни. Седнали в мрака, те известно време се храниха замислено, без да обръщат внимание на крясъците и шума на близката битка. Пипин пръв се завърна към настоящето.