Властелинът на пръстените

Така не видяха последната схватка, когато Углук бе застигнат и заклещен досами границата на Ветроклин. Там най-сетне го посече Еомер, Трети воевода на Пределите, който слезе от коня и се би с него меч против меч. И сред необятната степ зорките Конници подгониха малцината орки, които се бяха изплъзнали и все още имаха сили да бягат.

После, след като натрупаха могила над загиналите си другари и ги възславиха с песен, Конниците запалиха грамадна клада и развеяха пепелта на враговете. Тъй свърши набегът и вестите за нето вече никога не стигнаха до Мордор и Исенгард; ала пушекът от кладата се издигна до небето и бе забелязан от множество бдителни погледи.

ГЛАВА 4 ДЪРВОБРАД

В това време хобитите бързаха, доколкото им позволяваха мракът и гъсталаците, покрай буйната река — на запад и нагоре, към планинските склонове, все по-навътре из дълбините на Ветроклин. Страхът им от орките постепенно затихна и те потътриха крака. Обзе ги странен задух, сякаш въздухът бе съвсем разреден или оскъден. Накрая Мери спря.

— Не можем да продължаваме така — изпъшка той. — Трябва да си поема дъх.

— Във всеки случай дай да пийнем по една глътка — каза Пипин. — Гърлото ми изгаря.

Той се изкатери на един грамаден корен, който се виеше надолу към потока, и като се приведе, събра малко вода в шепите си. Тя бе бистра и хладна и хобитът отпи на дълги глътки. Мери последва примера му. Водата ги освежи и като че ободри сърцата им; те поседяха край потока, цамбуркайки подутите си нозе и озъртайки се към дърветата, които безмълвно стояха наоколо, редица след редица, докато изчезнат сред сивия здрач във всички посоки.

— Надявам се, че още не си се заблудил — каза Пипин, облягайки гръб на един грамаден дънер. — Ако не друго, можем поне да следваме течението на потока, Ентомил ли беше, как ли, и да се измъкнем по пътя, по който дойдохме.

— Можем, ако краката ни издържат — каза Мери — и ако има какво да дишаме.

— Да, тук всичко е мъжделиво и задушно — съгласи се Пипин. — напомня ми някак старата стая в Големия дом на Туковци в Смяловете на Скътана паланка — грамадно помещение, в което мебелите не са сменяни и размествани от поколения насам. Разправят, че Стария Тук живеел там година след година и двамата със стаята ставали все по-стари и по-занемарени… и откакто умрял, вече един век нищо не е променяно. А Стария Геронтиус е бил мой прапрадядо — значи доста отдавна е било. Но това не е нищо в сравнение с чувството за древност сред тая гора. Погледни всички тия сълзящи, провлечени бради и мустаци от лишеи! И повечето дървета изглеждат полуприкрити от неопадали, парцаливи сухи листа. Не е редна тая работа. Не мога да си представя как би изглеждала пролетта тук, ако изобщо настъпи; да не говорим за пролетно почистване.

— Но слънцето във всеки случай трябва да наднича насам от време на време — каза Мери. — Това място съвсем не прилича на Билбовите описания на Мраколес. Там всичко било мрачно и черно, там се спотайвали мрачни и черни същества. Тук е само мъгляво и задръстено от дървета. Изобщо не мога да си представя тъдява да се заселят животни или поне да останат за по-дълго.

— Нито пък хобити — каза Пипин. — А и не ми се нрави мисълта да опитаме да я прекосим. Не вярвам да се намери нещо за ядене на стотици мили наоколо. Как сме със запасите?

— Зле — каза Мери. — Избягахме само с два резервни пакета лембас и зарязахме всичко останало. — Двамата огледаха какво бе останало от елфическите питки: натрошени залъци за около пет оскъдни дни, това бе всичко. — И нямаме нито наметка, нито одеяло. Ще зъзнем тая нощ накъдето и да тръгнем.

— Е, крайно време е да изберем посоката — каза Пипин. — Утрото сигурно напредва.

Точно тогава те забелязаха жълтеникавата светлина, която се бе появила някъде по-навътре в гората — като че изведнъж снопчета слънчеви лъчи бяха пронизали горския покров.

— Здрасти! — каза Мери. — Докато бяхме под дърветата, Слънцето сигурно се е крило в облак и сега отново се е показало; или пък се е издигнало достатъчно високо, за да надникне през някоя пролука. Не е далече — да идем да видим!

Откриха, че е по-далече, отколкото бяха мислили. Склонът продължаваше стръмно да се издига и ставаше все по-каменист. С наближаването светлината се засили и хобитите видяха, че отпред има скална стена — отвесен ръб на хълм или внезапен край на някой от протегнатите дълги корени на далечните планини. По него не растяха дървета и слънцето огряваше с пълна сила каменистото му лице. Клоните на дърветата в подножието се протягаха нагоре неподвижно вцепенени, сякаш посягаха за топлинка. Тъй дрипавата и сива преди малко гора сега блестеше с богати кафяви и меки сиво-черни цветове по кората, напомняща полирана кожа. Дървесните стволове сияеха с нежна зеленина като млада трева — наоколо се разстилаше ранна пролет или мимолетен спомен за нея.