Властелинът на пръстените

— Оставете полуръстовете! — нареди Углук, без да му обръща внимание. — Ти, Лудгуш, вземи още двама и стойте на стража край тях! Няма да ги убивате, освен ако мръсните Белокожи нахлуят дотук. Разбрано? Трябват ми, докато съм жив. Но не им давайте никаква възможност да викат или да бягат. Вържете им краката! Последната част от заповедта бе изпълнена безмилостно. Но Пипин откри, че за пръв път се е озовал близо до Мери. Орките вдигаха оглушителен шум, крещяха, дрънкаха оръжие и хобитите успяха да поговорят шепнешком.

— Не ми се нрави тая работа — каза Мери. — Направо съм съсипан. Мисля, че не ще мога да пропълзя надалеч, дори да съм свободен.

— Лембас! — прошепна Пипин. — Лембас… остана ми малко. Ти имаш ли? Не вярвам да са взели друго освен мечовете ни.

— Да, имах един пакет в джоба — отвърна Мери, — но сигурно е станал на трохи. Все едно, не мога да си пъхна устата в джоба!

— Няма да се наложи. Аз…

Но в този момент жесток ритник даде на Пипин да разбере, че шумът е затихнал и стражите са нащрек.

Нощта бе студена и тиха. Около могилката, на която се бяха струпали орките, запламтяха стражеви огньове — в мрака те описваха златисточервен кръг. Бяха на разстояние един добър изстрел, но ездачите не се показваха пред светлината и орките изхабиха много стрели в безсмислено мерене по огньовете, докато Углук не им забрани. Конниците не издаваха нито звук. По-късно, когато луната изгря над мъглите, те се мяркаха понякога като сенчести фигури, които проблясваха от време на време под бялата светлина и продължаваха безспирните си обиколки.

— Слънцето чакат, проклети да са! — изръмжа един от пазачите. — Защо не опитаме да се съберем и да разкъсаме обръча? Бих искал да знам какво си въобразява старият Углук?

— Не се и съмнявам, че искаш — озъби се Углук, изскачайки изотзад. — Искаш да кажеш, че съм изкуфял, а? Проклетник! И ти си като оная паплач — ларвите и маймуните от Лугбурз. Няма смисъл да ги повеждаме в атака. Само ще изквичат и ще се разбягат, а ония мръсни коняри са достатъчно много, за да ни изчистят до един из равнината. Само за едно ги бива тия ларви — виждат като прилепи из мрака. Но доколкото съм чувал, нощем Белокожите били по-зорки от останалите човеци; и не забравяйте конете им! Казват, че виждали нощния ветрец. Обаче тия приятелчета не знаят едно — Маухур е в гората с момците си и всеки момент ще се появи оттам.

Очевидно думите на Углук напълно задоволиха исенгардците, но останалите орки бяха отчаяни и непокорни. Наслагаха няколко поста, ала повечето стражи налягаха по земята и си почиваха в приятния мрак. Наистина, отново бе станало съвсем тъмно; луната бе потънала в гъстите облаци на запад и Пипин не виждаше нищо на повече от няколко фута. Светлината на огньовете не достигаше до могилката. Ездачите обаче не се задоволяваха само да изчакват утрото, оставяйки врага да почива. Внезапна врява откъм източния склон разкри, че нещо не е наред. Изглежда, неколцина мъже се бяха приближили, слезли от конете си, пропълзели към покрайнините на бивака и убили няколко орки, после пак бяха изчезнали надалеч. Углук хукна да предотврати паниката.

Пипин и Мери седнаха. Исенгардските им пазачи бяха изтичали с Углук. Но надеждите на хобитите за бягство скоро отлетяха. Две дълги космати ръце ги стиснаха за шиите и ги придърпаха един до друг. Смътно различиха помежду си едрата глава и грозното лице на Гришнах; отвратителният му дъх изгаряше бузите им. Той взе да опипва и да бърника по дрехите им. Пипин изтръпна, усещайки как корави студени пръсти се плъзват по гърба му.

— Е, дребосъчета мои! — тихо прошепна Гришнах. — Радвате ли се на почивката? Или не? Мястото комай не е много удобно — мечове и камшици от едната страна, гадни копия от другата. Дребосъците не бива да се месят в работи, дето са прекалено големи за тях.

Пръстите му продължаваха да опипват. Очите му просветваха като неясен, но жарък огън.

Мисълта изведнъж нахлу в главата на Пипин, сякаш непосредствено бе уловил вълнението на врага: „Гришнах знае за Пръстена! Търси го, докато Углук е зает — навярно иска да си го присвои.“

Студен страх изпълни сърцето на Пипин, ала в същото време той се питаше как би могъл да използува алчността на Гришнах.

— Не вярвам да го намериш така — прошепна той. — Не се намира лесно.

— Да го намеря? — възкликна Гришнах; пръстите му спряха да пълзят и стиснаха рамото на Пипин. — Какво да намеря? За какво говориш, дребосък?

Пипин помълча. После изведнъж издаде гърлен звук в мрака: ам-гъл, ам-гъл и добави:

— Нищо, безценни мой.

Хобитите усетиха как се отдръпват пръстите на Гришнах.

— Охо! — тихичко изсъска гоблинът. — Значи това мислел той, нали? Охо! Много, много опасно, дребосъчета мои.

— Може би — обади се Мери, който бе нащрек и разбираше догадката на Пипин. — Може би и не само за нас. Но ти си знаеш най-добре. Искаш ли го, или не? И какво ще дадеш в замяна?

— Искам ли го? Искам ли го? — изрече Гришнах, сякаш озадачен, ала ръцете му трепереха. — Какво ще дам в замяна? Какво искате да кажете?