Властелинът на пръстените

— Великолепно! — изсмя се Углук. — Но си сбъркал пътя, освен ако ти стиска да се биеш. Към Лугбурз беше пътят ти. Белокожите идват. Какво става с безценния ти Назгул? Да не би пак да са му застреляли хвъркатото добиче? Да го беше довел сега, щеше да ни свърши работа… ако тия Назгули са такива, за каквито се представят.

— Назгули, Назгули — затресе се Гришнах и облиза устни, сякаш болезнено се наслаждаваше на горчивия вкус на тази дума. — Говориш за нещо по-дълбоко от досега на калните ти сънища, Углук. Назгули! Ах! За каквито се представят! Някой ден ще съжаляваш, че си го казал. Маймуна! — яростно изръмжа той. — Трябва да знаеш, че те са зеницата на Великото Око. Но крилати Назгули — още не, още не. Той още не ги пуска да се показват отвъд Великата река, много е рано. Те са за Войната… и за други цели.

— Ти комай знаеш доста — каза Углук. — Повече, отколкото ти се полага, бих казал. Ония в Лугбурз може да се запитат как и защо. Но междувременно Урук-хаите от Исенгард могат да вършат мръсната работа както винаги. Не стой тук да ми се лигавиш! Събери тая паплач, дето си я довел! Другите свине търтиха на бяг към гората. По-добре ги последвай и ти. Няма да се върнеш жив до Великата река. Изчезвай! Сега! Аз ще те гоня по петите.

Исенгардците отново сграбчиха Мери и Пипин и ги метнаха на гръб. После бандата побягна. Тичаха час подир час, спирайки от време на време само за да прехвърлят хобитите на нови носачи. Дали защото бяха по-бързи и издръжливи или по някакъв замисъл на Гришнах, исенгардците постепенно се откъснаха от мордорските орки и бойците на Гришнах се събраха отзад. Скоро взеха да догонват и северняците. Гората наближаваше.

Пипин се чувствуваше пребит и разкъсан, главата го болеше, мръсната челюст и косматото ухо на носача орк дращеха лицето му. Напред се виждаха само приведени гърбове и яки дебели крака, подскачащи без отдих нагоре-надолу, нагоре-надолу, сякаш бяха направени от тел и рог и отмерваха кошмарните секунди на безкрайността.

Подир пладне групата на Углук догони северняците. Те клюмаха под ясните слънчеви лъчи, макар това да бе само зимно слънце, огряло студеното бледо небе; влачеха се с отпуснати глави и провесени езици.

— Ларви! — надсмиваха се исенгардците. — Спукана ви е работата. Белокожите ще ви настигнат и ще ви изядат. Те идат!

Крясъкът на Гришнах потвърди, че това не е само шега. Наистина бяха забелязали вихрено препускащи конници — те все още бяха далеч, ала догонваха орките, догонваха ги както порой из равнините догонва бегълци, затънали в тресавище.

Исенгардците побягнаха с удвоена скорост; Пипин се смая — това бе страхотен порив към края на надбягването. После той видя, че слънцето залязва, чезне зад Мъгливите планини и сенки се протягат из равнината. Бойците на Мордор надигнаха глави и също ускориха бяга си. Гората бе мрачна и близка. Вече бяха отминали няколко самотни дървета. Равнината започваше да се издига все по-стръмно, но орките не спираха. Углук и Гришнах крещяха, пришпорваха ги за сетно усилие.

„Ще успеят. Ще избягат“, помисли си Пипин. После успя да извърти шия и да се озърне с едно око през рамо. Видя, че далече на изток ездачите препускат през равнината и вече са се изравнили с орките. Слънцето позлатяваше копията и шлемовете им и блестеше по развените им светли коси. За да не се разпръснат орките, те ги обкръжаваха и притискаха към речното корито.

Развълнувано се питаше от кой ли народ са. Сега съжаляваше, че в Ломидол не се е интересувал достатъчно от карти и други неща, за да узнае повече, но в ония дни му се струваше, че плановете за пътешествието са в сигурни ръце, пък и никога не бе разчитал да се откъсне от Гандалф, от Бързоход и дори от Фродо. Сега си спомняше за Рохан само едно — от тази страна бе конят на Гандалф, Сенкогрив. Това поне звучеше обнадеждаващо.

Неколцина от ездачите се оказаха стрелци, изкусно боравещи с лъковете си от препускащите коне. Прелитайки в колона, те изпращаха стрели по изоставащите орки и повалиха неколцина; после ездачите завиха настрани, извън обсега на врага, който стреляше напосоки с лъковете си, без да посмее да спре. Това се повтори още няколко пъти и понякога стрели се сипеха и сред исенгардците. Точно пред Пипин един от тях рухна и вече не се надигна.

Нощта се спускаше, а Конниците още не връхлитаха на бой. Много орки бяха загинали, но оставаха над двеста. В ранния здрач бандата се изкатери на едно хълмче. Горските покрайнини бяха съвсем близо, на не повече от три фурлонга, ала не можеха да продължат. Конниците ги бяха обкръжили. Една малка групичка наруши заповедта на Углук и побягна към гората — само трима се завърнаха.

— Е, добре се насадихме — озъби се Гришнах. — Чудесно ръководство! Надявам се, че великият Углук пак ще ни измъкне.