Властелинът на пръстените

— Трябва да изчезваме — каза той. — Само секундичка! Мечът на Гришнах лежеше наблизо, но бе прекалено тежък и неудобен; тогава Пипин пропълзя напред, намери тялото на гоблина и измъкна от ножницата му дълъг остър кинжал. С него бързо преряза въжетата.

— А сега дим да ни няма! — каза той. — Като се постоплим малко може би ще успеем да се изправим и да вървим. Но поне в началото ще е по-добре да пълзим.

Запълзяха. Тревата бе мека и податлива, това им помагаше, но все пак измъкването бе бавно и мъчително. Заобиколиха отдалеч стражевия огън и малко по малко пролазиха напред, докато наближиха реката, бълбукаща из черните сенки под стръмния бряг. После се огледаха назад.

Шумът бе заглъхнал. Очевидно Маухур и „момците“ му бяха избити или отблъснати. Конниците бяха подновили своето безмълвно, зловещо бдение. То нямаше да трае дълго. Нощта вече преваляше. На изток, докъдето облаците не бяха стигнали, небето взе да просветлява.

— Трябва да намерим укритие — каза Пипин, — иначе ще ни видят. Какво ни грее, че Конниците ще открият, че не сме орки, ако вече сме мъртви. — Той се надигна и тропна с нозе. — Тия въжета са ме прерязали като тел, но краката ми взеха да се стоплят. Ти как си, Мери?

Мери се изправи.

— Да, мога да се справя. Лембас дава кураж! Много по-благотворно действува, отколкото топлината на онова оркско питие. Питам се от какво ли го правят. Комай е по-добре да не знаем. Хайде да пийнем малко вода, та да отмием спомена за него. — Не тук, брегът е много стръмен — каза Пипин. — Сега напред!

Рамо до рамо те завиха настрани и бавно закрачиха покрай реката. Зад тях на изток продължаваше да просветлява. Докато вървяха, те обменяха впечатления за всичко станало след залавянето им, разговаряйки шеговито като истински хобити. От думите им нито един слушател не би се досетил, че са страдали жестоко и сред ужасни заплахи са крачили безнадеждно към мъчения и смърт, че дори и сега знаят добре колко малка надежда имат да намерят приятели и безопасност.

— Изглежда, че се справяш добре, господин Тук — каза Мери. — Току-виж, заслужиш цяла глава от книгата на Билбо, ако успея да се добера до него, за да му разкажа. Добра работа свърши — особено като се досети за играта на онзи космат злодей и му разигра нужната роля. Но се питам дали някой ще открие следите ти и брошката. Знам колко бих съжалявал, ако изгубя моята, и ми е мъчно, като си мисля, че твоята е изчезнала завинаги. Доста ще трябва да се постарая, докато се изравня с теб. Но сега братовчедът Брендифук минава начело. Дойде време и той да се прояви. Не вярвам да си много наясно къде се намираме; аз обаче използувах по-разумно времето в Ломидол. Вървим покрай Ентомил на изток. Напред са последните възвишения на Мъгливите планини и гората Ветроклин. Докато говореше, право пред тях се извисиха мрачните горски покрайнини. Отстъпвайки от идващата зора, нощта сякаш бе намерила убежище под огромните дървета.

— Води напред, господин Брендифук! — каза Пипин. — Или по-точно води назад! Предупредиха ни да се пазим от Ветроклин. Но такъв учен хобит като теб сигурно не е забравил.

— Не съм — отвърна Мери, — но все едно, гората ми се струва по-добро решение, отколкото да се върнем посред битката.

Той пръв навлезе под грамадните дървесни клони. Неизмеримо стари изглеждаха те. Полюшвани от вятъра, под тях висяха огромни провлачени бради от лишеи. Хобитите се озърнаха от сянката надолу към склона — сред мътните лъчи дребните стаени фигурки напомняха елфически деца в дълбините на времето, надничащи смаяно от Дивата гора към своето първо утро.

Далеч отвъд Великата река и Кафявите земи, отвъд безкрайните сиви левги зората изгря червена като пламък. С гръмка песен я поздравиха бойните рогове. Роханските конници изведнъж се оживиха. Отново се заобаждаха рог след рог.

В хладния въздух Мери и Пипин ясно чуха как зацвилиха бойни коне и внезапно запяха безброй мъже. Крайчецът на слънцето се надигна като огнена дъга над ръба на света. После Конниците с могъщ вик налетяха от Изтока; по ризници и копия блестеше пурпурна светлина. Орките пищяха и изстрелваха последните си стрели. Хобитите видяха няколко ездачи да падат; но колоната продължи нагоре, заля хълма, после отстъпи и нападна отново. Повечето от оцелелите разбойници се пръснаха и побягнаха насам-натам, преследвани до смърт един по един. Но някаква групичка се бе събрала в черен клин и решително се насочи към гората. Орките се впуснаха в атака нагоре по склона, право срещу стражата. Наближаваха и изглеждаше сигурно, че ще избягат — вече бяха съсекли трима конници, преградили пътя им.

— Прекалено дълго наблюдавахме — каза Мери. — Това е Углук. Не искам пак да се срещам с него.

Хобитите се обърнаха и побягнаха към дълбините на горските сенки.