Властелинът на пръстените

В лицето на скалната стена бе издълбано нещо като стълба — навярно естествена, създадена от ветрове и дъждове, нацепили скалата; беше груба и неравна. Високо горе, почти наравно с върхарите, имаше площадка под надвиснала канара. Нищо не растеше по нея освен редки треви и буренаци на ръба и един стар дънер само с два оцелели клона — той сякаш напомняше фигурата на някакъв съсухрен старец, който премигва срещу утринните лъчи.

— Нагоре! — радостно рече Мери. — Напред, за глътка въздух и поглед към околността!

С много мъки се изкатериха по скалата. Ако стълбата бе изкуствено издълбана, то явно я бяха предвидили за по-големи и по-дълги нозе от техните. Хобитите се стремяха нагоре твърде нетърпеливо, за да се изненадат от удивителната бързина, с която бяха заздравели раните и болежките от пленничеството и се бе възстановила пъргавината им. Най-после стигнаха до ръба на площадката, почти в подножието на стария дънер; после рипнаха горе, обърнаха гръб на хълма, дълбоко си поеха въздух и погледнаха на изток. Видяха, че са навлезли само три-четири мили в гората — теметата на дърветата се спускаха по склоновете към равнината. Там, близо до горските покрайнини, се издигаха високи спирали от къдрав черен пушек, увисваха нерешително и сетне отплуваха към възвишенията.

— Вятърът се променя — каза Мери. — Пак духа от изток. Хладно е тук.

— Да — каза Пипин. — Боя се, че това е само мимолетен проблясък и после всичко пак ще стане сиво. Колко жалко! Тази чорлава стара гора изглеждаше тъй различна под слънчевите лъчи. Имах чувството, че съм почти готов да обикна това място.

— Почти си бил готов да обикнеш Гората! Хубаво! Извънредно любезно от твоя страна — изрече един странен глас. — Я се обърнете да ви видя лицата. Имам чувството, че съм почти готов да ви намразя и двамата, но да не прибързваме. Обърнете се! Две големи възлести длани се отпуснаха на раменете им и ги завъртяха плавно, но неудържимо, после две огромни ръце ги повдигнаха нагоре.

Пред очите им се появи най-необичайното лице, което биха могли да си представят. То принадлежеше на грамадно човекоподобно, едва ли не тролоподобно същество, високо над четиринадесет фута, извънредно силно, с високо чело и почти без шия. Трудно бе да се разбере дали е облечено в нещо като зеленокафява кора, или това е кожата му. Във всеки случай почти до самия дънер ръцете не бяха сбръчкани, а покрити с гладка кафява кожа. Широките крака имаха по седем пръста. Долната част на дългото лице бе покрита с буйна сива брада — рунтава, почти чепата в основата, фина и мъхеста по краищата. Но засега хобитите не забелязваха почти нищо освен очите. Тия дълбоко хлътнали очи ги изучаваха бавно и сериозно, ала много проницателно. Бяха кафяви, напръскани със зелени искрици. По-късно Пипин често се мъчеше да опише първото си впечатление от тези очи. „Имах чувството, че зад тях се крие огромен кладенец, изпълнен с паметта на безбройни векове и дълги, бавни, улегнали размисли; но по повърхността им искреше настоящето — както слънчеви отблясъци потрепват по най-високите листа на огромно дърво или по вълничките на бездънно езеро. Не знам, но го усещах като нещо, израснало от земята… задрямало, може да се каже, или просто събрано между крайчеца на корените и връхчетата на листата, между земните дълбини и небето, и то изведнъж се бе събудило и ме оглеждаше със същото бавно внимание, с което безброй години е обсъждало вътрешните си дела.“

— Хръм, хум — промърмори гласът, плътен като басов дървен духов инструмент. — Много странно наистина. Да не прибързваме, това е моят девиз. Но ако ви бях видял, преди да чуя гласовете ви — харесаха ми: приятни тънки гласчета; напомниха ми нещо, но не зная точно какво — ако ви бях видял, преди да ви чуя, просто щях да ви стъпча, мислейки, че сте малки орки, и чак после щях да открия грешката си. Много сте странни наистина. Клон и корен, много странни!

Макар и все още изумен, Пипин вече не се боеше. Под взора на тия очи усещаше напрегнато любопитство, но не и страх.

— Моля ви — обади се той, — кой сте вие? И какво сте?

В старите очи се мярна особено изражение, напомнящо предпазливост; дълбоките кладенци се затвориха.

— Ами такова, хрьм — отговори гласът, — е, аз съм ент, поне така ме наричат. Да, това е думата, ент. Самият ент, може да се каже на вашия език. Ветроклин е името ми според едни, Дьрвобрад казват други. Мисля, че Дървобрад е подходящо.

— Ент? — запита Мери. — Какво е това? Вие сам как се наричате? Какво е истинското ви име?

— Ха де! — отвърна Дървобрад. — Ха! Голям залък лапни, голяма дума не казвай! Не толкоз чевръсто. Сега аз разпитвам. В моята страна сте. Чудя се вие какво сте! Не мога да ви намеря място. Като че не се връзвате в старите списъци, които научих на младини. Но това беше много, много отдавна и може да са съставили нови списъци. Чакай да видим! Чакай да видим! Как почваше?