Властелинът на пръстените

Пипин бе потънал в мрачен, тревожен сън: като че чуваше собствения си гласец да отеква из черните тунели, викайки: Фродо, Фродо! Но вместо Фродо от сенките му се хилеха стотици грозни лица на орки, стотици грозни ръце го сграбчваха от всички страни. Къде беше Мери? Събуди се. Студен вятър обвяваше лицето му. Лежеше по гръб. Свечеряваше се и небето горе помътняваше. Той се завъртя и откри, че събуждането не е по-добро от съня. Китките, краката и глезените му бяха омотани с въжета. До него лежеше Мери — пребледнял, с мръсен парцал около челото. Наоколо бе насядал голям отряд орки. Сред болката в главата на Пипин спомените бавно се сглобяваха и се отделяха от сенките на сънищата. Разбира се — двамата с Мери бяха изтичали към гората. Какво им бе станало изведнъж? Защо бяха хукнали така, без да слушат стария Бързоход? Дълго бяха тичали с крясъци… не си спомняше докъде, колко време; после изведнъж се бяха натъкнали право на група орки — те стояха, ослушваха се и изглежда, забелязаха Мери и Пипин едва когато се озоваха в ръцете им. Сетне закрещяха и от дърветата изскочиха още десетки гоблини. Хобитите изтеглиха мечовете си, но орките не искаха да се бият и само се мъчеха да ги хванат дори след като Мери бе отсякъл няколко ръце и крака. Добрият стар Мери!

Тогава Боромир налетя с огромни скокове през дърветата. Той ги накара да се бият. Съсече мнозина, останалите избягаха. Но едва бяха тръгнали обратно, над стотина орки ги нападнаха отново, някои от тях бяха много едри и сипеха град от стрели — все върху Боромир. Боромир надуваше големия си рог, докато цялата гора прокънтя и отначало орките се изплашиха и отстъпиха, но след като не долетя друг отговор освен ехото, те налетяха още по-люто от преди. Пипин не си спомняше повече. Последното му видение бе как Боромир се обляга на едно дърво, изскубвайки стрела от тялото си, после изведнъж настъпи мрак.

„Сигурно са ме ударили по главата — каза си той. — Питам се дали горкият Мери е тежко ранен. Какво е станало с Боромир? Защо не са ни убили орките? Къде сме и накъде отиваме?“

Не можеше да отговори на въпросите. Беше измръзнал и болен. „Ех, ако Гандалф не беше убедил Елронд да ни пусне — помисли той. — Каква полза имаше от мен? Само пречка — пътник, багаж. А сега ме откраднаха и съм просто плячка на орките. Дано Бързоход или някой друг дойде да ни прибере! Но трябва ли да се надявам на това? Няма ли така да се провалят всички планове? Как бих искал да мога да се освободя!“

Той се понапъна без никакъв резултат. Един от седналите наблизо орки се разсмя и каза нещо на съседа си на техния отвратителен език.

— Почивай, докато можеш, дребно глупаче! — добави той към Пипин на Общия език и думите прозвучаха почти тъй грозно, както и собственото му наречие. — Почивай, докато можеш! Не след дълго ще намерим работа за нозете ти. Ще съжаляваш, че ги имаш, додето стигнем в къщи.

— Ако ми дадат воля, ще съжаляваш, че си още жив — каза другият. — Бих те накарал да цвърчиш, жалък плъх. — Той се наведе над Пипин, приближавайки към лицето му жълтите си зъби. В ръката си стискаше черен кинжал с дълго назъбено острие. — Лежи кротко, че ще те погъделичкам с ей това — изсъска той. — Не привличай вниманието, иначе може да забравя заповедите. Проклети исенгардци! Углук у багронк ша пушдук Саруман — глоб бубхош скай… И той подхвана на своя език дълга гневна реч, която бавно затихна в мърморене и ръмжене.

Обзет от ужас, Пипин остана да лежи неподвижно, макар че болката в китките и глезените му се засилваше, а камъните отдолу се впиваха в гърба му. За да се поразсее, той взе внимателно да се вслушва във всичко, което чуваше. Наоколо кънтяха множество гласове и макар че в речта на орките непрекъснато звучаха омраза и гняв, бе ясно, че е започнала някаква караница и постепенно се разгорещява. За своя изненада Пипин откри, че голяма част от разговора е разбираема; мнозина от орките употребяваха обичайния език. Явно присъствуваха членове на две-три съвсем различни племена и не можеха да се споразумеят на отделните си диалекти. Разгаряше се гневен спор какво да правят сега: накъде да поемат и що да сторят с пленниците.

— Нямаме време да ги убием както трябва — каза някой. — В тоя поход няма време за игри.

— Няма как — рече друг. — Но защо да не ги убием набързо, сега? Те са само една проклета пречка, а пък трябва да бързаме. Вечерта наближава, време е да потегляме.

— Заповеди — гърлено изръмжа трети глас. — Убийте всички, само НЕ полуръстовете; те трябва да се доведат ЖИВИ и колкото се може по-скоро. Такива са моите заповеди.

— За какво ги търсят? — запитаха няколко гласа. — Защо живи? Бива ли ги за забавления?

— Не! Чух, че един от тях имал нещо, нещо важно за Войната, някаква елфическа измишльотина. Така или иначе, и двамата ще бъдат разпитани.

— Само толкова ли знаеш? Защо да не ги претърсим и сами да узнаем? Може да намерим нещо, което и на нас би ни свършило работа.