Властелинът на пръстените

Той поклати глава, осъзна положението и в главата му изплува нова мрачна мисъл. Надеждата никога не бе помръквала във вярното му сърце и досега винаги бе мислил за завръщането. Но в края на краищата откриваше горчивата истина — в най-добрия случай запасите щяха да им стигнат, докато се доберат до целта, а щом изпълнеха задачата си, щяха да загинат — сами, без дом, без храна сред страшната пустиня. Завръщане нямаше да има.

„Значи тая работа съм предчувствувал, като тръгвахме — помисли Сам, — да помагам на господин Фродо до последната крачка и сетне да загина с него? Е, щом е така, значи трябва да я свърша. Но как бих желал да видя Крайречкино и Рози Памуксън с братята й, и Старика, и Златоцвет и прочие. Някак не ми се побира в ума, че Гандалф би пратил господин Фродо с тая задача, ако не е имало надежда да се върне назад. Всичко се обърка, когато той падна в Мория. Ех, ако не беше така! Той щеше да направи нещо.“

Но точно когато надеждата чезнеше в сърцето на Сам или поне така изглеждаше, от отчаянието избликна нова сила. Откритото му хобитово лице стана сурово, почти зловещо, волята в гърдите му укрепна и той усети в ръцете и нозете си тръпки, сякаш се превръщаше в създание от камък и стомана, неподвластно нито на отчаянието, нито на умората и безкрайните пустинни мили.

С ново чувство на отговорност той сведе поглед към близката местност, обмисляйки предстоящия път. Когато попросветля, Сам с изненада откри, че онова, което отдалече изглеждаше просторна и гладка равнина, всъщност бе пресечена и неравна област. От край до край равнината Горгорот бе осеяна с огромни ями, сякаш някога е била необятно тресавище, обсипано с дъжд от мълнии и каменна градушка. Валове от натрошена скала обкръжаваха най-големите ями и от тях във всички посоки се разбягваха широки пукнатини. В тая местност биха могли да се прокрадват от прикритие до прикритие, невидими за когото и да било, освен може би за най-зоркия наблюдател — биха могли, ако имаха сили и не се налагаше да бързат. Ала гледката бе злокобна за гладните и изнурени хобити, които трябваше да стигнат надалеч, преди животът да ги напусне.

Мислейки за всичко това, Сам се върна към господаря си. Не се наложи да го буди. Фродо лежеше по гръб с отворени очи и гледаше облачното небе.

— Е, господин Фродо — каза Сам, — хвърлих един поглед наоколо и пообмислих нещата. Никой не се мярка по пътищата и ще е добре да се махаме, докато имаме възможност. Ще се справите ли?

— Ще се справя — каза Фродо. — Трябва.

Отново поеха напред. Пълзяха от яма до яма, шмугваха се зад всяко срещнато прикритие, ала през цялото време се движеха косо спрямо предпланините на северната верига. Отначало в същата посока отиваше и най-източният път, сетне кривна настрани, прилепи се в планинското подножие и изчезна напред в непроницаема черна сянка. По гладката сива повърхност не се мяркаше ни орк, ни човек.

Мрачният владетел почти напълно бе придвижил силите си и дори сред собствената си укрепена територия предпочиташе потайната нощ от страх пред ветровете на света, които се бяха обърнали против него, разкъсвайки димното було. Тревожеха го и вести за дръзки шпиони, проникнали през планинските прегради.

След като изминаха няколко мъчителни мили, хобитите спряха. Фродо изглеждаше смазан от умора. Сам разбра, че той не ще стигне далеч по този начин — с пълзене и приклякане, ту бавно и нерешително, ту в немощен бяг.

— Връщам се на пътя, докато още е светло, господин Фродо — каза той. — Доверете се пак на късмета! Напоследък той почти ни изостави, но не изчезна докрай. Бързичко да минем още няколко мили, после ще почиваме.

Не знаеше колко голям риск поема, но Фродо бе прекалено измъчен от товара и духовната си борба, за да възразява, а и бе толкова отчаян, че не се боеше от нищо. Изкатериха се на шосето по жестокия път, водещ право към Черната кула. Но късметът не им изневери и до края на деня не срещнаха жива душа, нищо не помръдна наоколо; падна нощ и те изчезнаха сред мрака на Мордор. Цялата местност бе затихнала като пред страшна буря — пълководците на Запада бяха минали Кръстопътя и пламъци покриваха мъртвешките поля на Имлад Моргул.

Тъй продължи отчаяното пътешествие, Пръстенът отиваше на юг, а кралските знамена бързаха на север. Всеки нов ден, всяка нова миля носеше нови мъки за хобитите, силите им чезнеха, а страната ставаше все по-ужасна. Денем не срещаха врагове. Понякога нощем, дремейки неспокойно в някое крайпътно прикритие, дочуваха крясъци и тропот на множество нозе или бързия галоп на жестоко пришпорван кон. Но тия страхове не бяха нищо пред непрестанно наближаващата заплаха, тегнеща над всяка нова крачка — страхотната угроза на Силата, която чакаше стаена в дълбок размисъл и недремеща злоба зад мрачния воал около Трона. Тя идваше все по-близо, извисяваше се все по-черна, сякаш се задаваше стената на нощта, готова да прибули свършека на света.