Властелинът на пръстените

Вдигна оркския си щит, метна го настрани и запокити шлема подир него. Свали тежкия колан и го пусна на земята заедно с ножницата и меча. Разкъса дрипавия черен плащ и пръсна парцалите наоколо.

— Край, вече няма да се правя на орк — извика той — и не ще нося оръжие, било то скверно или доблестно. Нека ме хванат, ако искат!

Сам последва примера му и захвърли оркското снаряжение; извади и всички вещи от раницата си. Всяка от тях му бе станала някак скъпа, та макар и само защото с толкова труд ги бе мъкнал отдалеч. Най-мъчно се раздели с кухненските си прибори. Просълзи се при мисълта, че ще трябва да ги изостави.

— Помните ли онова заешко, Фродо? — запита той. — И бивака ни на припек под склона, в страната на Военачалника Фарамир в онзи ден, когато видях земеслон?

— Не, боя се, че не помня, Сам — отвърна Фродо. — Знам, че се е случило, но не мога до го видя. Вече не ми остава ни вкусът на храната, ни допирът на водата, ни песента на вятъра, ни спомен за дърво, трева или цвете, ни образът на луна и звезди. Сега съм гол сред мрака, Сам, и вече нищо не ме закриля от огненото колело. Започвам да го виждам дори наяве и всичко друго избледнява.

Сам се приближи и целуна ръката му.

— Значи колкото по-скоро се отървете от него, толкова по-скоро ще почивате — колебливо каза той, като не намери по-добри думи. — Приказките не променят нищо — промърмори си той, докато събираше вещите, които бяха решили да захвърлят. Не искаше да лежат сред пущинака, открити за погледа на всеки минувач. — Смрадльо, изглежда, е прибрал оная оркска ризница, но не ще му позволя да прибави меч към нея. И с празни ръце е опасен. А в тенджерите ми няма да бърника!

С тия думи той отнесе всички вещи към една от безбройните пукнатини, браздящи равнината, и ги хвърли вътре. В сърцето му като погребален звън отекна дрънченето на скъпоценните тенджери, политнали надолу в мрака.

Върна се при Фродо, отряза късо парче от елфическото въже за препаска на господаря си и плътно стегна сивия плащ около кръста му. Остатъка нави грижливо и го прибра в раницата си. Освен него запази само остатъците от пътния хляб, манерката и Жилото, което все тъй висеше на пояса му, а до сърцето си, в джоба на туниката, криеше стъкленицата на Галадриел и кутийката, която бе получил от нея.

Най-после обърнаха очи към Планината и поеха напред, без повече да мислят за укриване, покорили умората и слабеещата си воля на една цел — да продължат. Дори и в тази страна на вечна бдителност никоя твар не би ги забелязала сред сумрака на навъсения ден, освен ако дойдеше съвсем близо. От всички роби на Мрачния владетел единствено Нузгулите можеха да го предупредят за дребната, но несломима заплаха, която пълзеше в сърцето на охраняваното му царство. Ала Назгулите и черните им птици бяха заминали надалеч с друга заръка — събираха се да засенчат похода на западните пълководци. Натам се стремеше и мисълта на Черната кула.

През този ден Сам имаше чувството, че господарят му е намерил нови сили — много повече, отколкото би могло да обясни незначителното олекване на товара. Първите преходи бяха по-бързи и по-дълги, отколкото бе очаквал. Местността беше груба и неприветлива, ала двамата напреднаха значително и Планината идваше все по-близо. Но денят напредна, мракът се спусна преждевременно и Фродо пак се изгърби и взе да залита, сякаш подновените усилия бяха изчерпали сетните му сили.

В края на последния преход той се свлече долу и промълви:

— Жаден съм, Сам.

Повече не изрече нито дума. Сам му даде глътка вода, оставаше още глътка. Отказа се от нея и докато нощта на Мордор се сключваше наоколо, в мислите му нахлуха спомени за вода, пред заслепените му очи мъчително танцуваха и се плискаха всички ручеи, потоци и извори, които бе виждал в живота си под зелени върбови сенки или под слънчеви лъчи. Усети как под пръстите на нозете му се плъзва хладна тиня, докато джапа из Крайречкинското езеро заедно с Веселан Памуксън, с Том, с Гиздан и сестра им Рози.

— Но това бе преди години и далеч оттук — въздъхна той. — Ако има път назад, той минава през Планината. Не можеше да заспи и спореше сам със себе си.

— Е, хайде сега, справихме се по-добре, отколкото очакваше — упорито заяви той. — За начало е добре във всеки случай. По моя преценка сме минали половината разстояние, преди да спрем. Още ден, и сме там.

Той помълча.

— Не ставай глупак, Сам Майтапер — отвърна собственият му глас. — Ако изобщо помръдне, той няма да издържи още един такъв ден. А и ти няма да стигнеш далече, както му даваш всичката вода и повечето храна.

— Обаче мога да мина още доста и ще го сторя.

— Накъде?

— Към Планината, разбира се.

— А после какво, Сам Майтапер, после какво? Какво ще правиш, като стигнеш там? Той не ще може да свърши нищо.

Сам с отчаяние осъзна, че няма отговор за този въпрос. Изобщо нямаше представа. Фродо почти не му бе говорил за задачата си и той само смътно предполагаше, че трябва някак да хвърлят Пръстена в огъня.