Властелинът на пръстените

Внезапна тежест се стовари върху му и той рухна напред, разранявайки китките си, с които още стискаше ръцете на господаря. После разбра какво е станало — както лежеше, чу над себе си омразния глас:

— Зъл госссподар! — съскаше гласът. — Зъл госссподар, мами ни, мами Смеагол, ам-гъл. Да не е посссмял да ходи натам. Да не е посссмял да ссстори нещо на Безценното. Дай го на Смеагол, да, дай го на нассс! Дай го на нассс!

Сам се изправи с яростен напън. Мигом извади меча си, но нищо не можеше да стори. Ам-гъл и Фродо се бяха вкопчили гуша за гуша. Ам-гъл късаше дрехите на господаря му, мъчеше се да докопа верижката и Пръстена. Навярно единствено това можеше да раздуха гаснещата жарава в сърцето на Фродо — нападение, опит насила да му изтръгнат съкровището. Той се отбраняваше с неочаквана ярост, която изуми и Сам, и Ам-гъл. Дори и така нещата можеха да завършат печално, ако самият Ам-гъл не се бе променил, но кой знае по какви злокобни пътеки бе бродил, самотен, гладен и жаден, тласкан от алчни копнежи и гибелен страх — и тия пътеки го бяха съсипали. Сега бе мършаво, прегладняло, измъчено създание, само кости и обтегната прежълтяла кожа: Фродо го отхвърли и залитайки, се изправи на крака.

— Долу, долу! — изпъшка той, вкопчил ръка в гърдите си, за да стисне Пръстена под прикритието на кожената риза. — Долу, пълзяща твар, и се махай от пътя ми! Времето ти свършва. Вече не можеш нито да ме предадеш, нито да ме убиеш.

И внезапно, както вече се бе случило на склона на Емин Муил, Сам съзря тия двама съперници с някакъв друг поглед. От едната страна — сгушена фигурка, почти сянка на живо създание, вече напълно съсипана и победена, ала изпълнена с отвратителна алчност и ярост, а пред нея се възправяше сурова, вече недосегаема за жалостта фигура в бяло, стиснала на гърдите си огнено колело. От огъня заговори заповеден глас:

— Махни се и повече не ме смущавай! Докоснеш ли ме пак, сам ще се хвърлиш в Съдбовния огън. Приклекналата фигура запълзя назад, ужас изпълни премигващите й очи, ала към него се примесваше и неутолима страст.

После видението отмина и Сам видя Фродо да стои с ръка на гърдите, тежко задъхан, а в нозете му бе коленичил Ам-гъл, широко разперил ръце по земята.

— Внимавайте! — викна Сам и пристъпи напред с вдигнат меч. — Ще скочи! Бързо, господарю! — изпъшка той. — Вървете! Вървете! Няма време за губене. Аз ще се заема с него. Вървете!

Фродо го изгледа сякаш от безкрайно разстояние.

— Да, трябва да вървя — каза той. — Сбогом, Сам! Най-сетне идва краят. Съдбовен час удари над Съдбовния връх. Сбогом! Той се обърна и бавно, но гордо изправен, закрачи по стръмната пътека.

— Ха сега! — каза Сам. — Най-после ще ти видя сметката! Хвърли се напред с гол меч, готов за битка. Но Ам-гъл не го нападна. Просна се на земята и захленичи.

— Не ни убивайте — изплака той. — Не ни мъчете с мръсссната жестока стомана! Оставете ни да живеем, да, само да поживеем още мъничко. Загубени, загубени! Загубени сме! А като изчезне Безценното, ще умрем, да, ще умрем и ще станем на прах, — Дългите му костеливи пръсти сграбчиха шепа пепел от пътя. — Праххх! — изсъска той.

Ръката на Сам трепна. Умът му бе пламнал от гняв и спомени за злодеянията. Справедливо бе да съсече вероломната, престъпна гад — справедливо и хилядократно заслужено, а и само тъй щяха да бъдат в безопасност. Но нещо в дъното на сърцето му го удържа — не можеше да удари тая загубена, съсипана, пределно окаяна твар, просната сред праха. Макар и за малко, той сам бе носил Пръстена и сега смътно се досещаше за страданията на съсухрения телом и духом Ам-гъл, поробен от Пръстена, неспособен вече да открие в живота покой и утеха. Но Сам нямаше думи, за да изрази чувствата си.

— О, проклета да си, воняща гад! — рече той. — Махай се! Изчезвай! Не ти вярвам даже колкото да те ритна, но изчезвай. Инак непременно ще те измъча, да, с мръсната жестока стомана.

Ам-гъл се надигна на четири крака, отстъпи малко назад, после се обърна и като усети, че Сам надига крак, хукна надолу по пътеката. Сам вече не се интересуваше от него. Внезапно си бе припомнил за господаря. Погледна нагоре по пътя и не го видя. Завтече се напред колкото можеше по-бързо. Ако се бе озърнал, можеше да види как малко по-долу Ам-гъл отново се обръща, в очите му диво припламва безумна светлина и той бързо, но предпазливо започва да се прокрадва изотзад като потайна сянка сред камънака.

Пътят продължаваше да се изкачва. Скоро отново зави и с последен устрем на изток пресече дълбок процеп в склона на конуса, за да излезе пред мрачния отвор в Планината — вратата на Самат Наур. Пронизвайки пушеци и мъгли, в далечината възхождаше към Юга зловещо пламтящо слънце, замътен червеникав диск, но целият Мордор се бе проснал като мъртъв около Планината — притихнал, сенчест, в очакване на някакъв страхотен удар.

Сам стигна до зейналата паст и надникна вътре. Там бе тъмно и горещо, дълбок грохот тресеше въздуха.

— Фродо! Господарю! — подвикна той.