Властелинът на пръстените

Никакъв отговор. Сам постоя за миг, усещайки как сърцето му тръпне от безумни страхове, после се хвърли навътре. Сянката го обгърна.

Отначало не видя нищо. От немай-къде извади пак стъкленицата на Галадриел, но в треперещата му десница тя бе бледа и хладна, не хвърляше нито лъч в задушливия мрак. Бе стигнал до сърцето на Сауроновото царство, до ковачницата на древната му мощ, по-силна от всичко в Средната земя; всяко друго вълшебство бе безсилно тук. Боязливо направи няколко неуверени крачки из мрака. Изведнъж червен отблясък избликна нагоре и блъсна високия черен свод. Сам разбра, че се намира в дълга пещера или тунел, пронизващ димящия конус на Планината. Ала малко по-напред подът и стените от двете страни бяха прорязани от широка пукнатина, в която ту бликваше, ту помръкваше червено зарево и през цялото време далече долу се раздаваше тътен и грохот, сякаш огромни машини тръпнеха в тежкия си труд.

Светлината отново избликна и там, на ръба на бездната, досами Съдбовната пукнатина, бе застанал Фродо — черен на фона на заревото, напрегнат, изпънат, ала неподвижен като вкаменен.

— Господарю! — викна Сам.

Тогава Фродо се раздвижи и заговори с ясен глас — Сам никога не го бе чувал тъй ясен и мощен — и звукът му се надигна над тътнещия хаос на съдбовния връх, отекна между свода и стените.

— Дойдох — изрече той. — Но сега решавам да не върша онова, за което дойдох. Не ще го сторя. Пръстенът е мой!

Той го надяна на пръста си и внезапно изчезна от погледа на Сам. Сам ахна, но нямаше време да изкрещи, защото в този момент станаха няколко събития едновременно.

Нещо жестоко го блъсна в гърба, нозете му се подкосиха, той отлетя настрани и удари глава в каменния под, а отгоре прелетя черна фигурка. Отпусна се безсилно и за миг потъна в мрак.

А нейде далече Силата в Барад-дур се разтърси и Кулата затрепера от основата до гордата и жестока корона, когато Фродо надяна Пръстена и го обяви за свой в Самат Наур, сърцето на черното царство. Мрачният владетел внезапно разбра за него и пронизвайки всички сенки, Окото му погледна отвъд равнината към вратата, която сам бе създал; в ослепителен блясък той осъзна степента на собственото си безумие и най-сетне разкри замислите на противника. Тогава гневът му избухна с всеизгарящ пламък, ала страхът се надигна да го задави като облак от черен дим. Разбрал бе смъртната заплаха и гибелта, надвиснала над съдбата му.

Умът му отърси всички кроежи и паяжини от страх и измяна, всички стратегии и войни, тръпка пробягна по цялото му царство, робите му изстинаха от ужас, армиите спряха, а пълководците му, останали без водач и воля, се люшнаха към отчаяние. Бяха забравени. Цялата мисъл и воля на Силата, която ги тласкаше напред, сега се бе устремила в чудовищен напор към Планината. По неин зов Назгулите, Духовете на Пръстена, завиха назад с пронизителни крясъци и сред буря от криле полетяха по-бързо от вятъра в последен отчаян напън на юг, към Съдбовния връх.

Сам се изправи. Беше зашеметен и кръв от челото се стичаше в очите му. Пипнешком пристъпи напред и зърна нещо удивително и страшно. На ръба на бездната Ам-гъл се бореше като луд с някакъв невидим враг. Люшкаше се напред-назад, ту тъй близо до ръба, че едва не политаше в пропастта, ту се отдръпваше назад, падаше на пода, ставаше, пак падаше. И през цялото време съскаше, но не изричаше нито дума.

Долу огньовете гневно се разбудиха, лумна червена светлина и изпълни цялата пещера със зарево и жар. Внезапно Сам видя как Ам-гъл придърпва дългите си ръце към устата, белите му зъби проблеснаха и с пукот захапаха нещо. Фродо нададе вик и изникна на колене край ръба на бездната. А Ам-гъл танцуваше лудешки, размахвайки високо Пръстена, все още нанизан на отхапания пръст. Сега той сияеше, сякаш наистина бе изкован от жива жарава.

— Безценно, безценно, безценно! — крещеше Ам-гъл. — Мое Безценно! О, мое Безценно!

И както бе вдигнал очи да се наслади на плячката, той отстъпи прекалено назад, залитна, поколеба се за миг на ръба и после рухна с крясък. От дълбините долетя сетният му вопъл Безценно и с него бе свършено.

Раздаде се рев и оглушителна шумотевица. Бликнали огньове лизнаха свода. Тътнежът прерасна в грохот и Планината се разтърси. Сам изтича, грабна Фродо и го понесе към изхода. И там, на мрачния праг на Самат Наур, високо над равнините на Мордор, го обзе такова изумление и ужас, че забравяйки всичко друго, застина вкаменен пред гледката.