Властелинът на пръстените

— Свърши се царството на Саурон! — изрече Гандалф. — Носителят на Пръстена е изпълнил Задачата.

А пълководците се взряха на юг към страната Мордор и им се стори, че пред черната плащеница на облаците още по-черна се надига чудовищна сенчеста фигура, непроницаема, увенчана с мълнии, изпълваща цялото небе. Огромна се извиси тя над света и протегна към тях с титанична заплаха страховита, ала безсилна ръка — още преди да се склони над тях, налетя мощен вятър, издуха я и тя изчезна; сетне настъпи мълчание.

Пълководците сведоха глави, а когато отново ги надигнаха — гледай ти! — враговете бягаха и мощта на Мордор се пръскаше като прах по вятъра. Тъй става, когато смърт порази подутата люпеща твар, що свързва като душа целия гъмжащ мравуняк — без нея мравките се лутат безразсъдно и сетне немощно умират; тъй и изчадията на Саурон, орки, троли и поробени с магия зверове се втурнаха насам-натам обезумели, някои се посичаха сами, хвърляха се в ямите или изгубили надежда, бягаха с вой да се укрият из дупки и мрачни кътчета. Ала мъжете от Рун и Харад, от Изтока и Юга, видяха краха на войната и огромното величие и слава на западните пълководци. Ония, що най-дълго и усърдно бяха служили на злото, ненавиждаха Запада, ала бяха горди и храбри. Сега те на свой ред се сбраха за сетна съпротива в отчаяната битка. Но повечето побягнаха на изток — кой както може; мнозина захвърлиха оръжието и запросиха милост.

А Гандалф, оставяйки командите и сраженията на Арагорн и другите владетели, застана на хълма и нададе зов, от висинето долетя и застана пред него огромният орел, Гуаихир Господарят на вятъра.

— Два пъти си ме носил, Гуаихир, приятелю — каза Гандалф. — Ако се съгласиш, третият ще е най-достоен. Едва ли ще ти се сторя по-голям товар, отколкото над Зирак-зигил, където изтля прежният ми живот.

— Ще те нося — отвърна Гуаихир — накъдето искаш, та дори да беше от камък.

— Идвай тогава и нека дойдат с нас брат ти и неколцина от най-бързите сред вашето племе! Трябва да сме по-бързи от вятъра, за да изпреварим крилете на Назгулите.

— Повял е Севернякът, но ще го надбягаме — каза Гуаихир. Той вдигна Гандалф и се стрелна на юг, а подир него литнаха Ландровал и младият бързокрил Менелдор. Минаха над Удун и Горгорот и съзряха под себе си цялата страна в хаос и разруха, а отпред Съдбовният връх пламтеше и бълваше огън.

— Радвам се, че си тук с мен — каза Фродо. — Тук, където всичко свършва, Сам.

— Да, с вас съм, господарю — каза Сам, полагайки нежно в скута си ранената ръка на Фродо. — И вие сте с мен. И пътешествието свърши. Но не искам да се предавам след толкова много път. Някак си няма да ми прилича, нали разбирате.

— Може би, Сам — отвърна Фродо, — но така е в тоя свят. Надеждите гаснат. Идва край. Вече не ни остава дълго да чакаме. Изгубени сме сред падение и разруха и няма път за бягство.

— Е, господарю, можем поне да се поотдалечим от това опасно място, от тоя Съдбовен процеп, ако така му е името. Можем, нали? Хайде, господин Фродо, дайте поне да слезем по пътеката!

— Отлично, Сам. Ще дойда, щом искаш да вървиш — каза Фродо. Двамата се надигнаха и бавно слязоха по криволичещия път; докато наближаваха тръпнещото подножие на Планината, от Самат Наур блъвна огромен облак от пушек и пара, конусът се раздра отстрани и чудовищно огнено извержение се изля в бавен тътнещ водопад по източния склон.

Фродо и Сам не можеха да продължат напред. Последните им духовни и телесни сили бързо се изчерпваха. Бяха достигнали нисък пепеляв хълм, струпан в подножието на Планината, но по-нататък нямаше спасение. Сега той се бе превърнал в островче, което нямаше да изтрае дълго сред гибелта на Ородруин. Земята бе зейнала от всички страни и от дълбоки разломи и ями избликваха пушеци и изпарения. Планината се гърчеше зад тях. Огромни пукнатини раздираха склоновете й. Бавни огнени реки се спускаха по надолнището към тях. Скоро щяха да ги погълнат. Гореща пепел се сипеше като дъжд.

Спряха. Сам погали ръката на господаря си, която не бе изпуснал нито за миг. Сетне въздъхна:

— В каква приказка бяхме, а, господин Фродо? Как ми се иска да я чуя! Мислите ли, че ще казват: А сега е ред на легендата за Фродо Деветопръсти и Пръстена на Съдбата? И тогава всички ще замлъкват като нас в Ломидол, когато ни разказваха легендата за Берен Едноръки и Безценния Камък. Как ми се иска да я чуя! И се питам как ли ще продължи подир нас.

Но докато се мъчеше с тия думи да пропъжда страха докрай, очите му все блуждаеха на север — на север, към извора на ветровете, където далечното небе се проясняваше, а хладният порив се превръщаше в ураган и подгонваше мрака и облаците на разрухата.