Властелинът на пръстените

— Задължително е, поне тази вечер — възрази Гандалф. Тогава Фродо взе малкия меч, който Сам бе положил край него в Сирит Унгол.

— Подарявам ти Жилото, Сам — каза той.

— Не, господарю! На вас го даде господин Билбо и не бива да го разделяте от сребърната ризница, пък и той не би искал никой друг да го носи сега.

Фродо отстъпи, а Гандалф, сякаш им бе оръженосец, коленичи и ги препаса с мечовете, после се изправи и ги увенча със сребърни коронки. Когато привършиха с обличането, потеглиха към пиршеството; там седнаха на кралската трапеза заедно с Гандалф, крал Еомер Рохански, принц Имрахил и всички пълководци, там бяха и Гимли с Леголас.

Но когато след Минутата на мълчание донесоха виното, пристигнаха и двама оръженосци да обслужват кралете, така поне изглеждаше от пръв поглед — единият бе облечен в сребро и самур като стражите на Минас Тирит, а другият в бяло и зелено. Но Сам се зачуди що ли търсят такива млади момчета в армията от снажни мъже. А после, като наближиха така, че ясно да ги различи, той изведнъж се провикна:

— Ама гледайте, господин Фродо! Вижте ги! Да пукна, ако това не е Пипин! Господин Перегрин Тук, исках да кажа, и господин Мери! Колко са пораснали! Божичко! Виждам аз, че и други имат какво да поразкажат.

— Имаме наистина — обърна се към него Пипин. — И ще започнем разказа веднага след края на пиршеството. Междувременно поразпитайте Гандалф. Вече не е такъв мълчаливец както преди, макар че по-често се смее, отколкото приказва. Засега двамата с Мери сме заети. Забелязали сте, надявам се, че сме рицари на Града и Пределите.

Най-сетне радостният ден свърши; когато Слънцето залезе, а кръглата Луна бавно изплува над мъглите на Андуин и пръсна искри по тръпнещите листа, Фродо и Сам седнаха под шепнещите дървета сред аромата на прекрасния Итилиен, до късна нощ разговаряха с Мери, Пипин и Гандалф, а по някое време към тях се присъединиха Леголас и Гимли. Така Фродо и Сам узнаха много от онова, що се бе случило с Отряда след разпадането на задругата в онзи тежък ден на Парт Гален край водопада Раурос и колкото повече разпитваха, толкова повече неща имаше за разправяне.

Орки, говорещи дървета, безкрайни степни левги и препускащи конници, блеснали пещери, бели кули и златни Чертози, битки и могъщи кораби с издути платна — всичко това прелиташе пред очите на Сам, докато съвсем го замая. Но сред всички тия чудеса той непрестанно се връщаше към удивлението от ръста на Мери и Пипин, накрая ги накара да се премерят с него и Фродо. Сетне се почеса по главата.

— Не мога да го разбера, на вашата възраст! Но това си е — джудже да стана, ако не сте три инча по-високи, отколкото ви се полага.

— Джудже едва ли ще станеш — заяви Гимли. — Но какво ви казвах? Не могат простосмъртни да пият от еликсирите на ентите и да се надяват, че ще им се размине като след халба бира.

— Еликсирите на ентите? — повтори Сам. — Пак започвате с тия енти, ама какви са те, хич не ми е ясно. Че то седмици ще ни трябват, додето преглътнем всички тия истории!

— Без седмици няма да мине — съгласи се Пипин. — А после ще трябва да заключим Фродо в някоя кула на Минас Тирит, докато опише всичко. Инак ще забрави половината и горкият стар Билбо ще бъде ужасно разочарован.

Накрая Гандалф стана.

— Ръцете на краля са ръце на целител, скъпи приятели — каза той. — Но вие бяхте на прага на смъртта, преди да ви позове обратно, напрягайки цялата си сила, и да ви тласне в сладката забрава на съня. И макар че спахте дълго и блажено, отново иде време за сън.

— Това се отнася не само до Фродо и Сам — обади се Гимли, — но и до теб, Пипин. Обичам те, та макар и само заради незабравимите мъки, сред които те гоних. Не ще забравя и как те намерих на хълма след последната битка. Да не бе Гимли Джуджето, щяхме да те изгубим завинаги. Но сега поне знам как изглежда хобитов крак, стърчащ от камара трупове. А когато отместих онова огромно туловище, сметнах те за мъртъв. Бях готов да си оскубя брадата. Едва от вчера си на крак. Марш сега в леглото! И аз ще си лягам.

— А аз — каза Леголас — ще бродя из горите на тая прекрасна земя и тъй ще си почина. В бъдните дни, ако разреши моят елфически владетел, мнозина от нашия народ ще дойдат насам, а дойдем ли, ще настъпи благословено време. Време… месец, поколение, век човешки. Но Андуин е наблизо, а Андуин води към Морето. Към морето!