Властелинът на пръстените

— Тогава, Еовин Роханска, ще ти кажа, че си красива. Из нашите планински долини има чудни ярки цветя и още по-чудни девойки, ала до днес не съм виждал в Гондор ни цвете, ни жена — тъй нежна и тъй скръбна. Може би остават само няколко дни, преди мракът да се стовари над света, и когато дойде този час, надявам се да устоя твърдо, но сърцето ми ще е по-леко, ако мога да те виждам, додето Слънцето още сияе. Защото двамата с теб сме минали под крилете на Сянката и една и съща ръка ни изтръгна назад.

— Уви, не и мен, владетелю! — каза тя. — Сянката продължава да тегне върху мен. Не дири от мен изцеление. Дева-воин съм аз и няма нежност в ръката ми. Но благодаря ти поне за това, че не ще трябва да стоя в стаята. Ще се разхождам с разрешение от Наместника на Града.

Тя се поклони и тръгна към дома. А Фарамир дълго се разхожда самотен из градината и сега взорът му се стремеше по-често към сградата, отколкото към източната стена.

Когато се върна в стаята си, той повика Управителя и изслуша всичко, каквото се знаеше за девойката от Рохан.

— Но не се съмнявам, господарю — каза Управителят, — че ще научите повече от полуръста, който лежи при нас; казват, че участвувал в похода на краля и стоял до дамата чак докрай.

И тъй Мери се срещна с Фарамир и двамата разговаряха до вечерта. Фарамир узна много, повече дори от онуй, що казваха словата, и му се стори, че вече разбира донякъде скръбта и безпокойството на Еовин Роханска. А в прекрасната привечер двамата с Мери излязоха на разходка из градината, ала тя не се появи.

Но когато на сутринта излезе от дома, Фарамир я видя на стената; беше облечена в бяло и блестеше под слънчевите лъчи. Повика я, тя слезе и двамата дълго крачиха по тревата, присядаха под някое зелено дърво — ту мълчаливи, ту унесени в разговор. И от този ден това се повтаряше ежедневно. А Управителят гледаше от прозореца си и сърцето му се възрадва, защото той беше целител и сега задачата му ставаше по-лека; и наистина, колкото и да тегнеха заплахи и зли предчувствия в сърцата на останалите, тия двама от пациентите му ден след ден разцъфтяваха и укрепваха.

И тъй настана петият ден, откакто лейди Еовин бе срещнала Фарамир; двамата отново стояха на стената на Града и гледаха навън. Още нямаше вести и всички сърца бяха натежали. И времето вече не беше ясно. Застудяваше. Налетелият през нощта северен вятър пронизваше до кости и продължаваше да се засилва, а земите наоколо изглеждаха сиви и пусти.

Носеха топли дрехи и дебели плащове, а лейди Еовин бе наметнала и широка синя мантия с цвета на бездънното небе в лятна нощ, осеяна със сребърни звезди по горния и долния ръб. Фарамир бе заръчал да донесат тая дреха и сам бе загърнал девойката с нея, както бе застанала тук, край него, тя му се стори безкрайно красива и царствена. Мантията бе изтъкана за майка му, Финдуилас Амротска, която бе починала още млада, носеше му спомена за красота в отдавна отминали дни и за първа печал, ала му се струваше най-подходящата одежда за хубостта и скръбта на Еовин.

Тя потръпна в звездната мантия и над сивите земи погледна на север, към извора на хладния вятър, където ясно блестяха далечни звезди.

— Какво дириш, Еовин? — запита Фарамир.

— Не е ли нататък Черната порта? — отвърна тя. — И не трябваше ли той вече да е стигнал дотам? Седем дни минаха, откакто потегли.

— Седем дни — повтори Фарамир. — Но не мисли зле за мен, ако ти кажа: те ми донесоха и радост, и болка, каквато не съм и очаквал да позная. Радостта да те видя, а болка, защото наистина мрачно тегнат над нас страховете и съмненията на тия злокобни дни. Еовин, не искам светът да свърши сега, не искам да изгубя тъй скоро онуй, що намерих.

— Да изгубиш онуй, що си намерил, владетелю? — отвърна тя; гледаше го умислено с нежните си очи. — Не знам какво си намерил в тия дни, та да го изгубиш. Но хайде, приятелю, нека не говорим за това! Да помълчим! Застанала съм на някакъв гибелен ръб и в бездната под нозете ми царува непрогледен мрак, ала не знам има ли светлина зад мен. Все още не мога да се обърна. Очаквам някаква поличба.

— Да, всички ние чакаме поличбата — каза Фарамир. Повече не изрекоха нито дума и както стояха на стената, стори им се, че вятърът замира, слънцето помръква, наоколо притъмнява и всичко стихва из Града и полята — ни вятър, ни глас, ни шепот на лист, ни дори собствения си дъх дочуваха, даже и сърцата им бяха замрели. Времето спря.

И както стояха, ръцете им се срещнаха и сплетоха, без те да усетят. Чакаха, чакаха незнайно какво. Изведнъж им се стори, че над хребетите на далечните планини се надига нова исполинска планина от мрак, надвиснала като вълна, готова да погълне света, а по върховете й проблясваха мълнии, сетне тръпка пробяга из земната твърд и те усетиха как се люшват стените на Града. Сякаш въздишка се надигна от околните поля и сърцата им внезапно затуптяха отново.

— Това ми напомня за Нуменор — каза Фарамир и сам се удиви, че е заговорил.

— За Нуменор? — повтори Еовин.