Властелинът на пръстените

Към Морето, към Морето! Чайки бели пак крещят,
вятър вее над вълните, пръски пяна там блестят.
Все на запад, все на запад бавно слънцето лети.
Корабите сиви, сиви, чуваш ли зова им ти,
гласовете на ония, тръгнали пред мен на път?
Ще напусна, ще напусна родния си горски кът.
Свършват дните ни честити, чезнат светли времена,
ще отплавам през простора под самотните платна.
Дълги носят се вълните към Последни брегове
и Изгубеният остров с нежни гласове зове,
в Елфодом, във Ересея, недостъпна за човек,
где листата не жълтеят — свят елфически навек!

И с тази песен Леголас се спусна надолу по хълма. Останалите също си тръгнаха, а Фродо и Сам се върнаха да спят. На сутринта се събудиха, изпълнени с покой и надежда и още дълги дни останаха в Итилиен. Полето на Кормален, където лагеруваше армията, беше близо до Хенет Анун. Нощем чуваха как потокът скача през водопада, втурва се през скалната порта и пресича китните поля, за да се влее в талазите на Андуин край острова Каир Андрос. Бродейки насам-натам, хобитите отново посещаваха местата, през които бяха минали, а Сам все се надяваше сред сенчестите гори или на някоя закътана полянка да зърне огромния Земеслон. Когато узна, че при обсадата на Гондор е имало стотици от тия чудовища, но всички са били унищожени, сметна го за печална загуба.

— Е, сигурно няма начин човек да е навсякъде едновременно — каза той. — Но явно много съм пропуснал.

Междувременно армията се готвеше за завръщане към Минас Тирит. Морните отпочиваха, ранените оздравяваха. Мнозина бяха водили тежки битки със сетните нашественици от Изтока и Юга до пълния им разгром. А последни се бяха завърнали ония, които бяха навлезли в Мордор да разрушат крепостите по северните граници.

Но най-сетне, към края на април, пълководците на Запада отново поеха на път, заедно с хората си се качиха на кораби и от Каир Андрос се спуснаха по Андуин към Осгилиат. Там престояха един ден, а на следващия достигнаха зелените поля на Пеленор и отново видяха белите кули под високия Миндолуин, Града на Гондорските мъже, последният спомен за Задмория, минал през мрак и огън, за да изгрее в новия ден.

И тук, сред ранните мъгли над полето, разпънаха шатри и зачакаха утрото; настъпваше май и кралят щеше да мине през портите в часа на изгрева.

ГЛАВА 5 КРАЛЯТ И НАМЕСТНИКЪТ

Над Гондор бяха надвиснали съмнения и ужас. Ясното време и грейналото слънце изглеждаха като подигравка за хората, в чиито дни почти не бе останала надежда и които всяка сутрин очакваха съдбовни вести. Владетелят им бе мъртъв и изгорен, тялото на Роханския крал лежеше в крепостта им, а новият крал бе дошъл през нощта и пак бе потеглил на бой срещу тъй мрачни и страховити сили, че никаква доблест нямаше власт да ги покори. Новини не идваха. Откак армията напусна Моргулската долина и пое по северния път в сянката на планините, нито един пратеник не се бе завърнал, никаква вест не бе долетяла за онуй, що ставаше сред злокобния Изток.

Два дни след потеглянето на пълководците, лейди Еовин заръча на болногледачките да й донесат одеждите и никакви увещания не я удържаха в постелята; когато я облякоха и укрепиха ръката й на платнена превръзка, тя отиде при Управителя на Домовете на изцелението.

— Благородни целителю — каза му, — огромен смут ме е обзел и повече не мога да лежа бездейно.

— Лейди — отвърна той, — още не сте оздравяла, а ми заръчаха да положа за вас специални грижи. Още седем дни не биваше да ставате от леглото, така ми наредиха. Моля ви да се върнете.

— Здрава съм — каза тя. — Здрава съм поне телесно, ако не броим лявата ми ръка, а тя ще се оправи. Но пак ще заболея, ако не намеря какво да върша. Няма ли вести от сраженията? Жените нищо не могат да ми кажат.

— Няма вести — потвърди Управителят — освен това, че владетелите са потеглили към Моргулската долина; хората казват, че начело бил новият пълководец от Севера. Велик благородник е той и целител; чудно ми е, че лекарска десница може да върти и меча. Не се среща подобно нещо из Гондор в наши дни, макар някога да е било и тъй, ако не лъжат древните предания. Но вече дълги години ние, целителите, търсим само лек за раните, нанесени от меченосците. Не че и без тях ни е малко работата — светът е пълен с недъзи и злощастия, та не ни трябват и тия, който носят войните.