Властелинът на пръстените

— Да, за потъналата страна на Задмория и за огромната черна вълна от неизброден мрак, която връхлетяла над зелените земи, заливайки хълмовете. Често я сънувам.

— Значи мислиш, че Мракът идва? — запита Еовин. — Неизбродният Мрак?

И тя изведнъж се притисна към него.

— Не — каза Фарамир, като я гледаше в лицето. — Това бе само видение. Не знам какво става. Трезвият разсъдък ми казва, че се е случила велика беда и че идва краят на дните ни. Но сърцето ми казва не, тялото ми е леко, изпълва ме радост, неподвластна на разума. Еовин, Еовин, Бяла лейди Роханска, в този час не вярвам, че мракът може да продължи!

Той се приведе и я целуна по челото.

И тъй стояха те върху стените на Града на Гондор, а наоколо се надигна и зафуча мощен вятър и дългите им коси, гарвановочерна и златна, се развяха и сплетоха. Сянката изчезна, Слънцето се разбули и плисна светлина, водите на Андуин заблестяха като сребро и из всички къщи на Града хората запяха с радостта, бликнала в сърцата им от незнаен извор.

А преди Слънцето да се отдалечи от зенита, откъм Изтока долетя огромен орел, понесъл вести на нечакана вече надежда от владетелите на Запада с вика си:

Пейте, народи на Кулата светла Анорска,
че Саурон е навеки от трона низвергнат,
рухна и Черната кула.
Радвай се, пей, ти, народе на Кулата Стражева,
твоята стража не беше напразна,
рухна и Черната порта,
кралят ти мина през нея
с горда победа.
Пейте честити, вий рожби на Запада,
кралят ви пак ще се върне
и до деня си последен
само сред вас ще живее.
А и Дървото съсухрено пак ще възкръсне,
той ще се грижи за него
в Града с благослов ненадминат.
Пейте, народи!

И по всички улици на Града хората запяха.

Златни бяха следващите дни, пролет и лято се сляха и залудуваха едновременно из полята на Гондор. С препуснали вестоносци от Каир Андрос долетяха новини за всичко, що се бе случило и Градът се приготви за пристигането на краля. Мери бе повикан да потегли с каруците, които откарваха запаси от провизии към Осгилиат, а сетне ги прехвърляха на кораби за Каир Андрос, но Фарамир не замина, защото вече бе оздравял и поемаше цялата власт на Наместник, макар и само за малко. Длъжен бе да подготви всичко за онзи, който щеше да го замести.

Не замина и Еовин, макар брат й да бе изпратил специален вестоносец с молба да дойде в полето на Кормален. Фарамир се удиви, ала я виждаше рядко, улисан в безброй дела, а тя още живееше в Домовете на изцелението и се разхождаше самотна из градината, лицето й отново бе избледняло и сякаш тя единствена в целия Град беше скръбна и угнетена. Смутен, Управителят на Домовете се обърна към Фарамир.

Тогава Фарамир дойде да я посети, двамата пак застанаха на стената и той й каза:

— Еовин, защо се маеш тук, а не отидеш на веселбата в Кормален отвъд Каир Андрос, където чака брат ти?

— Не знаеш ли? — рече тя. Но той отвърна:

— Две причини може да има, ала не знам коя е вярна. А тя каза:

— Не ми се играе на гатанки. Говори по-ясно!

— Щом тъй желаеш, лейди, ще ти кажа, че не отиваш, защото те зове само брат ти, а вече не ще ти донесе радост победният лик на владетеля Арагорн, Елендилов наследник. Или пък защото аз оставам тук, а ти желаеш да си до мен. А може би сама не можеш да избереш между двете причини. Еовин, не ме ли обичаш, или просто не искаш?

— Друг исках да ме обича — отвърна тя. — Но не желая мъжка милост.

— Знам — каза той. — Ти желаеш любовта на господаря Арагорн. Защото той беше величав и могъщ, а ти искаше почести и слава, искаше да се издигнеш високо над нищожните твари, плъзнали по земята. И той ти се струваше възхитителен като велик пълководец пред взора на млад войник. Такъв е — властелин човешки, най-велик мъж на нашето време. Но когато получи от него само разбиране и жалост, ти възжела единствено храбра смърт на бойното поле. Погледни ме, Еовин!

Еовин дълго го гледа с нетрепващ взор и Фарамир изрече:

— Не презирай жалостта, дарена от сърце, Еовин! Но аз не ти предлагам жалост. Защото си благородна и храбра дама и сама си извоювала незабравима слава, а за мене си и дама, надарена с хубост, пред която бледнеят даже словата на елфическия език. И аз те обичам. Някога те съжалявах за скръбта. Ала сега, дори никога да не бе познала скръб, страх и несгоди, дори да бе блажена кралица на Гондор, пак щях да те обичам. Не ме ли обичаш, Еовин?

Тогава сърцето на Еовин омекна или просто тя най-сетне разбра копнежите си. Зимата внезапно отмина и слънцето грейна над нея.