Читаем Властелинът на пръстените полностью

— Стоях в Минас Анор, Кулата на Слънцето — каза тя, — и гледай ти! — Сянката изчезна! Вече не ще бъда дева-воин, не ще препускам с храбрите Конници, нито пък ще диря радост единствено в песните за люта бран. Ще стана целителка и ще обичам всичко, що расне и завързва плод. — Тя отново погледна Фарамир. — Вече не искам да бъда кралица.

— Добре — радостно се разсмя Фарамир, — защото не съм крал. Ала ако Бялата лейди Роханска склони, ще я взема за съпруга. Склони ли, то нека да пресечем Реката и в идните щастливи дни да заживеем в прекрасния Итилиен, за да го превърнем в градина. Дойде ли Бялата лейди, всичко там ще расте с радост.

— Значи ще трябва да напусна народа си, гондорецо? — запита тя. — Нима искаш твоят горд народ да казва: „Ето владетеля, който укроти дивата дева-воин от Севера! Не можа ли да си избере жена от Нуменорския род?“

— Искам — отвърна Фарамир.

Прегърна я и я целуна под грейналото небе и нехаеше, че са на високата стена, открити за хорските погледи. Наистина мнозина ги видяха как обсипани в лъчи слизат от бойниците и ръка за ръка крачат към Домовете на изцелението.

А на Управителя на Домовете Фарамир каза:

— Виж, лейди Еовин Роханска вече е изцелена.

— Щом е тъй — каза Управителят, — освобождавам я от опеката си, сбогувам се с нея и дано вече никога не я сполети недъг или рана. Оставям я на грижите на Наместника, додето се завърне брат й.

Но Еовин каза:

— А сега, когато трябва да се простим, бих искала да остана. Защото сред всички други тъкмо този Дом стана най-благословен за мене.

И тя остана там до завръщането на крал Еомер.

В Града вече всичко бе готово, отвред се стичаха тълпи, защото вестта бе отлетяла до всички краища на Гондор, от Мин-Римон до Пинат Гелин и далечните морски брегове, който можеше да се държи на нозе, бързаше да пристигне в Града. Улиците бяха отново препълнени от жени и красиви деца, които се завръщаха у дома с наръч цветя; от Дол Амрот пристигнаха най-изкусните арфисти в цялата страна, идваха музиканти с виоли, флейти и сребърни тръби, сладкогласни певци от долините на Лебенин.

Най-сетне настана вечерта, когато от стените можеха да се видят разпънатите в полето шатри и навсякъде запламтяха фенери, докато множеството очакваше зората. А когато в ясното утро слънцето изгря над източните планини, незабулени вече от сенки, всички камбани запяха и знамена се развяха по вятъра, а от Бялата кула над Гондор за сетен път се издигна ярко сребристият флаг на Наместниците, грейнал като сняг под слънцето, без герб и девиз.

Пълководците на Запада водеха армията си към Града и народът гледаше как се задават редица след редица, искрейки в изгрева и потръпвайки като сребърни вълни. Тъй стигнаха до Портата и спряха на един фурлонг от стените. Пробивът още не бе възстановен, но входът на Града бе преграден с бариера и край нея стояха стражи в сребристо-черни одежди с дълги мечове в ръце. Пред бариерата чакаха Фарамир Наместникът, Хурин, Пазител на ключовете, още неколцина гондорски пълководци и лейди Еовин Роханска с Елфошлем и мнозина рицари от Пределите; от двете им страни се тълпяха радостни хора в пъстри премени и с гирлянди от цветя в ръцете.

И тъй пред стените на Минас Тирит се очерта широко празно пространство, оградено от рицарите и бойците на Гондор и Рохан, от народа, придошъл от Града и всички кътчета на страната. Над множеството се възцари тишина, когато от армията излязоха Дунеданците, облечени в сиво и сребристо; начело бавно крачеше владетелят Арагорн. Беше облечен в черна ризница със сребърен пояс и дълга снежнобяла мантия, закопчана на шията с голям скъпоценен камък, пръскащ отдалеч зелено сияние; беше гологлав, само на челото му светеше звезда, закрепена с изящна сребърна панделка. До него бяха Еомер Рохански, принц Имрахил, Гандалф в бели одежди и четири дребни фигурки, привличащи изумените погледи на народа.

— Не, братовчедке! Не са момченца — Каза Йорет на сродницата си от Имлот Мелуи, застанала край нея. — Това са периани от далечната страна на полуръстовете; говори се, че там били славни принцове. Мене питай, нали се грижих за един от тях в Домовете. Дребни са, ала храбри. Да знаеш, братовчедке, един от тях само с оръженосеца си проникнал в Черната страна и се сражавал с Мрачния владетел и опожарил Кулата му, просто да не повярваш. Поне така се разправя из Града. Сигурно ще е онзи, дето върви до нашия Елфически камък. Чух, че били близки приятели. Ама какво чудо е господарят Елфически камък — сурово приказва, да знаеш, но има златно сърце, дето се вика, и ръце на целител. „Ръцете на краля са ръце на целител“, рекох аз и тъй се разкри всичко. А пък Митрандир ми каза: „Ще се запомнят словата ти, Йорет“ и…

Но Йорет не успя да продължи просвещението на селската си сродница, защото отекна самотна тръба и се възцари гробовна тишина. Откъм Портата се зададоха Фарамир и Хурин Ключопазителя без други спътници освен четирима стражи с високите шлемове и одеждите на Крепостта, понесли голямо ковчеже от черен лебетрон със сребърен обков.

Перейти на страницу:

Похожие книги

1984. Скотный двор
1984. Скотный двор

Роман «1984» об опасности тоталитаризма стал одной из самых известных антиутопий XX века, которая стоит в одном ряду с «Мы» Замятина, «О дивный новый мир» Хаксли и «451° по Фаренгейту» Брэдбери.Что будет, если в правящих кругах распространятся идеи фашизма и диктатуры? Каким станет общественный уклад, если власть потребует неуклонного подчинения? К какой катастрофе приведет подобный режим?Повесть-притча «Скотный двор» полна острого сарказма и политической сатиры. Обитатели фермы олицетворяют самые ужасные людские пороки, а сама ферма становится символом тоталитарного общества. Как будут существовать в таком обществе его обитатели – животные, которых поведут на бойню?

Джордж Оруэлл

Классический детектив / Классическая проза / Прочее / Социально-психологическая фантастика / Классическая литература