Властелинът на пръстените

Един ден Гандалф изчезна и Спътниците взеха да се питат какво ли ще става. Не знаеха, че през нощта той бе извел Арагорн от Града към южното подножие на връх Миндолуин; там откриха пътека, утъпкана в древни времена, по която сега малцина дръзваха да крачат. Тя водеше нагоре из планината към светилище, в което някога бяха влизали само кралете. Тръгнаха натам по стръмните пътища, докато достигнаха висока ливада под снеговете, обгърнали величавите върхове. От другата страна бе пропастта, която издигаше скална стена зад града. Утрото бе настъпило и изправени там, те огледаха равнините; далече под себе си видяха кулите на Града като огрени от Слънцето бели моливи, Андуинската долина като китна градина и Планините на Сянката, забулени в златни мъгли. Наляво взорът стигаше до сивия Емин Муил и блясъкът на Раурос примигваше като далечна звезда; надясно виждаха Реката като панделка, протегната към Пеларгир, а по-нататък, на ръба между небето и земята, неясна светлина напомняше за Морето.

И Гандалф изрече:

— Ето твоите владения, сърцето на бъдното още по-велико кралство. Свърши Третата епоха на този свят и започва нова ера; на теб се пада да я започнеш както трябва и да съхраниш каквото е възможно. Защото много бе спасено, ала и много ще трябва да отмине, привършва и силата на Трите Пръстена. Всички земи, които виждаш, и другите около тях, ще бъдат дом човешки. Дошло е времето на Хората и Старшите братя ще трябва да изчезнат или да си заминат.

— Знам добре това, скъпи приятелю — каза Арагорн, — но все още искам да чуя съвета ти.

— Няма да те съветвам дълго — отвърна Гандалф. — Третата епоха бе моя. Аз бях Врагът на Саурон и делото ми свърши. Скоро ще си тръгна. Сега товарът се пада на теб и твоя род.

— Но аз ще умра — каза Арагорн. — Смъртен съм и макар да съм това, което знаеш, рожба на чистата кръв на Запада, животът ми — далеч по-дълъг от този на другите хора — е само кратък миг; ще се родят и остареят децата, които сега са в майчина утроба, а с тях ще остарея и аз. Кой ще властвува тогава над Гондор и над ония, що се прекланят пред този Град, ако не се сбъдне желанието ми? Сухо и безплодно е Дървото сред Фонтанния двор. Кога ще видя знак, че могат да дойдат други времена?

— Откъсни взор от зеления свят и виж натам, където всичко изглежда мразовито и пусто! — каза Гандалф.

Арагорн се обърна. От границата на снеговете към него се спускаше каменист склон и както гледаше, той откри, че сред тая пустош расте самотно стъбло. Изкатери се до него и видя, че досами снега е изникнала фиданка, не по-висока от три фута. Вече я покриваха дълги изящни листа, тъмни отгоре и сребристи отдолу, а в крехката корона се криеше грозд цветчета, чиито бели листенца сияеха като грейналия сняг.

И Арагорн извика:

— Йе! Утувиениес! Открих го! Виж! Ето издънка от Древното дърво! Но как е попаднало тук? Та то едва ли е навършило седем години. А Гандалф се приближи, погледна го и рече:

— Наистина е фиданка от потеклото на прекрасния Нимлот, а той бе издънка на Галатилион, който пък бе плод на Най-древното Дърво, Телперион, наричано с още много имена. Кой би могъл да каже как се е явило тук в уречения час? Но тук е древно светилище и преди да изчезнат кралете, преди да посърне Дървото в двора, навярно са посадили плод. Разказват, че макар плодът на Дървото рядко да стига до зрелост, животът в него се съхранява дълги години и никой не може да предскаже кога ще се събуди. Помни това. Узрее ли някога плод, трябва да се посади, та да не изчезне родът му от този свят. Лежал е укрит тук, в планината, докато Елендиловият род се криеше из Северната пустош. Ала потеклото на Нимлот е далеч по-древно от твоето, кралю Елесар.

Тогава Арагорн нежно положи ръка върху фиданката — и гледай ти! — тя сякаш едва се държеше в земята и се отдели безболезнено и тъй Арагорн я отнесе в Крепостта. Сетне изкорени пресъхналото дърво с почести и не го изгори, а го положи да почива в безмълвието на Рат Динен. Новото дърво посади в двора край фонтана и то взе да расте бързо и радостно, а когато настъпи юни, клоните му се отрупаха с цвят.

— Знамението дойде — каза Арагорн — и денят не е далеч.

И той изпрати съгледвачи на стените.

Един ден преди средата на лятото пратеници от Амон Дин пристигнаха в Града и съобщиха, че към стените на Пеленор наближава колона от прекрасния народ на Севера. И кралят каза:

— Най-сетне пристигат. Нека Градът се приготви!