Властелинът на пръстените

Мимолетно зърна завихрен облак, а сред него кули и крепостни зидове, високи като хълмове, подпрени на могъщ планински трон над бездънни пропасти, огромни палати и бастиони, глухи зандани със стръмни скални стени, зейнали порти от стомана и елмаз — и сетне всичко изчезна. Кулите рухнаха и планините се разместиха; стените се срутиха и отломките им се сгромолясаха накуп, дим и бликнали изпарения литнаха с въртеливи талази нагоре, все нагоре, докато се преметнаха като прииждаща вълна, сетне върхът се закъдри и се стовари долу, заливайки равнината. Едва тогава от много мили разстояние долетя тътен, прерастващ в оглушителен трясък и рев, земята се затресе, равнината се надигна и се пропука, Ородруин се люшна. Огън блъвна от разломения му връх. Гръм и мълнии раздраха небесата. Черен порой заплющя като камшик. И сред сърцето на бурята, с крясъци, които заглушаваха всички други звуци, Назгулите процепиха облаците и рухнаха като пламтящи метеори — обхванати в огнената гибел на планини и небеса, те се сгърчваха с пращене и чезнеха.

— Е, това е краят, Сам Майтапер — изрече нечий глас до него. И ето че тук бе Фродо, блед и изтощен, ала същият както преди; в очите му вече нямаше ни напрежение, ни лудост, ни страх — само мир и покой. Товарът бе паднал. Отново се завръщаше милият господар от сладките дни в Графството.

— Господарю! — викна Сам и падна на колене. Сред цялата гибел на света, в този миг усещаше само радост, огромна радост. Товарът бе изчезнал. Господарят му беше спасен, отново беше свободен както преди. Сетне Сам забеляза осакатената кървяща ръка.

— Бедната ви ръка! — възкликна той. — А нямам с какво да я превържа, да я облекча. Бих предпочел да ми отхапе цялата китка вместо вашия пръст. Но той вече изчезна, изчезна безвъзвратно, завинаги.

— Да — каза Фродо. — Но спомняш ли си словата на Гандалф: Ам-гъл тепърва може да стори още нещо? Без него, Сам, не бих могъл да унищожа Пръстена. В самия край Задачата щеше да се провали. Затуй да му простим! Задачата е изпълнена и всичко отмина. Радвам се, че си тук с мен. Тук, където всичко свършва, Сам.

ГЛАВА 4 ПОЛЕТО НА КОРМАЛЕН

Бесните пълчища на Мордор обграждаха хълмовете отвред. Пълководците на Запада тънеха сред прииждащите вълни. Червеното слънце едва блещукаше и мрачните сенки на смъртта покриваха земята под крилете на Назгулите. Арагорн стоеше под знамето си безмълвен и суров, сякаш унесен в мисли за далечни или отдавна отминали неща, ала очите му просветваха като звезди, що сияят все по-ярко с настъпването на нощта. Застанал на върха на хълма, Гандалф бе бял и хладен, нито една сянка не спираше над него. Набегът на Мордор се разбиваше като вълна пред обсадените хълмове, хиляди гласове ревяха като мощен прилив сред разрухата и трясъка на оръжия.

Гандалф се размърда, сякаш пред очите му внезапно се бе разкрило някакво видение, обърна се и погледна на север, където небесата бяха бледи и ясни. Сетне вдигна ръце и мощният му глас се извиси над гълчавата: Орлите идат! И безброй гласове отвърнаха с вик: Орлите идат! Орлите идат! Мордорските войски погледнаха нагоре и се зачудиха каква ли ще е тази поличба.

Зададе се Гуаихир, Господарят на вятъра, и брат му Ландровал, най-огромен сред Орлите на Севера, най-могъщ сред потомците на стария Торондор, що някога, в младите дни на Средната земя, градял гнездата си по недостъпните върхари на Околните планини. Подир тях в дълги стремителни колони се задаваха васалите им от северните планини, понесени в налетелия вихър. Ятото им изведнъж се спусна от висините право срещу Назгулите и когато отминаха хълма, напорът на широките им криле зашумя като буря.

Но Назгулите се завъртяха, побягнаха и изчезнаха в сенките на Мордор, дочули внезапния страхотен зов на Черната кула и в същия миг всички армии на Мордор се стъписаха, съмнение сграбчи сърцата им, смехът им секна, ръцете им затрепераха и се отпуснаха. Силата, що ги тласкаше напред и ги изпълваше с омраза и ярост, се бе разколебала, волята й ги напускаше; поглеждайки сега в очите на противниците, те виждаха гибелен блясък и ги обземаше страх.

Тогава всички пълководци на Запада се провикнаха в един глас, защото насред мрака нова надежда бе изпълнила сърцата им, Гондорски рицари, Рохански конници, Дунеданци от Севера се спуснаха на плътни отряди от обсадените хълмове срещу разколебания враг и разкъсаха гъмжилото с напора на свирепите си копия. Но Гандалф вдигна ръце и отново викна с ясен глас:

— Спрете, мъже на Запада! Спрете и чакайте! Удари съдбовният час.

И преди да довърши, земята се разтърси под нозете им. Сетне високо над Кулите на Черната порта, далеч над планините, в небето стремително бликна нагоре необятен, чутовен мрак, осеян с примигващи пламъци. Земята стенеше и тръпнеше. Зъберните кули се люшнаха, заклатиха се и рухнаха, сгромоляса се мощната стена. Черната порта стана на куп развалини и от далечината, ту глух, ту по-силен, ту огласящ облаците, долетя тръпнещ грохот, рев, протяжен отекващ тътен на гибел и разруха.