Властелинът на пръстените

Фродо отвори очи и въздъхна. По-леко се дишаше тук, над изпаренията, които се виеха и провлачваха долу.

— Благодаря ти, Сам — дрезгаво прошепна той. — Колко остана?

— Не знам — отвърна Сам, — защото не знам къде отиваме.

Той се озърна назад, после погледна нагоре; смая се, като разбра колко далече ги е довело последното му усилие. Докато се възправяше в зловеща самота, Планината изглеждаше по-висока, отколкото бе в действителност. Сега Сам виждаше, че е по-ниска от прохода Ефел Дуат, по който се бяха изкачили с Фродо. Хаотично разхвърляните скални склонове на могъщата й основа се издигаха може би на три хиляди фута над равнината, а върху тях стърчеше с още половината от тая височина централният конус като гигантска пещ или комин, увенчан с назъбен кратер. Но Сам вече бе отминал средата на основата и под него равнината Горгорот се губеше сред пушеци и сенки. Гледайки нагоре, той би изкрещял, ако му позволеше пресъхналото гърло, над себе си, сред каменистите издатини и ръбове, ясно съзря пътека или път. Той идваше от запад към планината като изпънат нагоре колан, виеше се като змия по склоновете и преди да изчезне от поглед, достигаше източното подножие на конуса.

Сам не виждаше най-близката му част, защото я закриваше стръмен откос, ала се досещаше, че ако намери сили да се изкатери още малко нагоре, ще се озове на пътеката. В душата му отново проблесна надежда. Все още можеха да покорят Планината.

— Какво пък, може и нарочно да са я прокарали тук! — каза си той. — Ако я нямаше, трябваше най-сетне да се призная за победен.

Пътеката не беше прокарана специално заради Сам. Той не знаеше, че гледа към Сауроновия път от Барад-дур до Самат Наур, Огнените зали. От огромната западна порта на Черната кула той минаваше по широк железен мост над дълбока пропаст, после пресичаше около една левга от равнината между две димящи пукнатини и стигаше до дългото стръмно шосе, което водеше нагоре по източния склон на Планината. Оттам завиваше на север, правеше пълна обиколка и накрая се изкатерваше високо по горния конус — ала все още далеч от димящия връх, там, където мрачен отвор се взираше на изток, право срещу Прозореца на Окото в обгърнатата от сянка крепост на Саурон. Макар и често затрупван или унищожаван от тласъците на подземни пещи, този път биваше непрестанно подновяван и разчистван с труда на безброй орки.

Сам дълбоко си пое дъх. Пътека имаше, ала не знаеше как ще се добере до нея по нагорнището. Първо трябваше да го поотпуснат болките в гърба. Просна се за малко край Фродо. Не си казаха нито дума. Наоколо бавно просветля. Изведнъж непонятно чувство за неотложност обхвана Сам. Сякаш нещо го зовеше: „Сега, сега, инак ще стане късно!“ Той се напъна и стана. Като че дочул същия зов, Фродо мъчително се надигна на колене.

— Ще пълзя, Сам — изпъшка той.

И тъй, стъпка по стъпка, като дребни сиви насекоми, двамата запълзяха по склона. Стигнаха до пътя и откриха, че е широк, покрит с чакъл и утъпкана пепел. Фродо се изкатери горе, сетне сякаш нещо го тласна да обърне бавно лице към Изтока. В далечината висяха сенките на Саурон, ала разпокъсани от напора на волния вятър или раздвижени от могъщо вътрешно безпокойство, надвисналите облаци се завихриха и за миг се разгърнаха; и той видя — извисени и черни, по-черни и мрачни от необятните сенки наоколо, жестоките зъбери и желязната корона на най-горната кула на Барад-дур. Само за миг надникна тя, но сякаш от някакъв огромен, неизмеримо висок прозорец на север се стрелна червен пламък — пронизващият взор на Окото, а после сенките пак се склопиха и страшното видение изчезна. Окото не бе обърнато към тях — гледаше на север, където отчаяно се отбраняваха пълководците на Запада. И натам бе насочило цялата си злоба. Силата се надигаше за смъртоносен удар, ала от страховитата гледка Фродо рухна поразен. Ръцете му подириха верижката.

Сам коленичи до него. Чу слабия, почти недоловим шепот на Фродо:

— Помогни ми, Сам! Помогни ми! Задръж ми ръката! Не мога да я спра.

Сам събра ръцете на господаря си длан до длан и ги целуна, после предпазливо ги стисна. Обзе го внезапна мисъл: „Той ни е открил! Всичко е свършено или скоро ще свърши. Сега, Сам Майтапер, идва истинският край.“

Отново вдигна Фродо на гръб и придърпа ръцете му към гърдите си, оставяйки краката да се люшкат отзад. После сведе глава и се затътри по стръмния път. Не беше толкова леко, колкото изглеждаше отначало. За щастие огньовете, които се лееха в мощното изригване, докато Сам гледаше от Сирит Унгол, бяха протекли главно по южния и западния склон, От тази страна пътят беше свободен. Ала на много места платното бе рухнало или прорязано от зейналите пукнатини. След изкачването на изток пътят рязко завиваше и продължаваше на запад. Завоят прорязваше дълбоко един зъбер от стар, изтъркан камък, избълван някога из пещите на Планината. Задъхан от товара, Сам мина по него и в този миг с крайчеца на окото си зърна нещо да пада от канарата, сякаш стъпките му бяха съборили къс от черния камък.