Властелинът на пръстените

Накрая се спусна страховит мрак и докато пълководците на Запада достигаха границите на живите земи, за двамата бродници настана час на безсилно отчаяние. Четири дни бяха минали, откакто избягаха от орките, но времето лежеше зад тях като бързо помръкващ сън. През целия ден Фродо не бе изрекъл нито дума, само крачеше прегърбен и често се препъваше, като че очите му вече не виждаха пътя под нозете. Сам се досещаше, че сред всичките им мъки той е поел най-страшната, растящата тежест на Пръстена — товар за тялото и мъчение за ума. С тревога забелязваше, че господарят често надига лявата си ръка, като да се защити от удар или да закрие присвитите си очи от чудовищното Око, което ги диреше. А понякога десницата му пропълзяваше към гърдите, вкопчваше се там, сетне волята надделяваше и тя бавно се отпускаше.

Със завръщането на нощта Фродо седна, главата му клюмна между коленете, ръцете му безсилно увиснаха към земята и само пръстите леко помръдваха. Сам го гледа дълго, докато мракът ги обгърна и ги раздели един от друг. Вече нямаше какво да каже и се унесе в собствените си мрачни мисли. Колкото до него — макар и изтощен, потиснат от сянката на страха, все още имаше сили. Без достойнствата на лембас отдавна щяха да се проснат и да загинат. Вярно, не утоляваше глада и понякога мислите на Сам гъмжаха от спомени за храна и копнеж за простичък хляб и месо. Ала в елфическия пътен хляб имаше сила, която нарастваше, когато пътниците разчитаха само на него и не го смесваха с други храни. Той укрепваше волята, даваше издръжливост и недостъпна за простосмъртните власт над жили и мишци. Ала сега трябваше да вземат ново решение. Вече не можеха да продължават по този път — той отиваше на изток, към чудовищната Сянка, а Планината се мержелееше отдясно, почти право на юг, и трябваше да завият към нея. Но отпреде й се простираше обширна гола местност, покрита с изпарения и пепелища.

— Вода, вода! — избъбри Сам.

Беше се ограничавал безмилостно и в пресъхналата му уста езикът изглеждаше твърд и подут, но въпреки тая пестеливост вече им оставаше съвсем малко, може би половин манерка, а навярно ги чакаха още дълги дни път. Отдавна нямаше да имат и капка, ако не бяха дръзнали да минат по оркския път. На редки промеждутъци по шосето бяха изградени цистерни за частите, прехвърляни набързо към безводни области. В една от тях Сам бе открил остатъци от вода — застояла, замърсена от орките, но все пак поносима в отчаяното им положение. Ала това бе преди ден. Нямаше надежда да открият нови запаси.

Изтощен от грижи, Сам най-сетне задряма и остави утрешния ден сам да решава нещата; нищо повече не можеше да стори. Бодърствуване и неспокойни сънища се смесиха. Той виждаше светлинки като злорадствуващи очи и мрачни пълзящи фигури, чуваше шумолене на диви зверове и страховити крясъци на измъчвани създания, събуждаше се стреснат и откриваше, че светът е мрачен, наоколо се простира тъмна пустош. Само веднъж, както се бе изправил и трескаво се оглеждаше, му се стори, че и наяве вижда бледи светещи очи, но те скоро премигаха и изчезнаха.

Омразната нощ отмина бавно и неохотно. Последва навъсен ден, тук, край Планината, царуваше вечен здрач, а откъм Черната кула пълзяха сенчести воали, които Саурон тъчеше около себе си. Фродо лежеше неподвижно по гръб. Сам стоеше до него и се колебаеше дали да заговори, но знаеше, че сега той има думата — трябваше да разбуди волята на господаря си за ново усилие. Накрая се наведе, погали челото на Фродо и прошепна в ухото му:

— Събудете се, господарю! Време е да тръгваме пак.

Сякаш стреснат от камбанен звън, Фродо бързо се изправи и погледна на юг, но щом съзря Планината и пустинята, отново падна духом.

— Няма да се справя, Сам — промълви той. — Такъв товар мъкна, такъв товар.

Още преди да заговори, Сам знаеше, че е безсмислено и че подобни думи могат да донесат повече вреда, отколкото полза, ала не можеше да мълчи в жалостта си.

— Дайте тогава да ви го понося, господарю — каза той. — Знаете, че с радост ще ви помагам, додето имам сили. В очите на Фродо пламна безумен блясък.

— Стой настрани! Не ме пипай! — викна той. — Мое е, казвам ти! Махай се!

Ръката му се плъзна към дръжката на меча. Но след това гласът му бързо се промени.

— Не, не, Сам — печално добави той. — Но трябва да разбереш. Товарът е мой и никой друг не може да го носи. Вече е твърде късно, скъпи Сам. Не можеш повторно да ми помогнеш по този начин. Почти изцяло съм в неговата власт. Не мога да го дам, а опиташ ли да ми го отнемеш, ще полудея.

— Разбирам — кимна Сам. — Но си мислих, господин Фродо, че можем да минем без някои вещи. Защо да не си облекчим багажа? Сега отиваме нататък по най-правия път, който открием. — Той посочи към Планината. — Няма смисъл да вземаме неща, за които не сме сигурни, че ще ни потрябват.

Фродо погледна Планината.

— Не — каза той, — няма да ни трябва много по тоя път. А накрая не ни е нужно нищо.