Властелинът на пръстените

— Съдбовните пукнатини — промърмори той древното име, което бе изплувало в ума му. — Е, господарят може и да знае как да ги намери, но аз не знам.

— Туйто! — долетя отговорът. — Всичко е съвършено безполезно. Той сам го каза. Ти си глупакът, дето само се надява и бъхти път. Ако не беше такъв инат, още преди много дни можеше да легнете и да заспите заедно. Но все едно, ще си умреш, а може и по-лошо да те чака. Най-добре лягай и зарязвай всичко. Тъй или иначе, няма да се добереш до върха.

— Ще се добера, та ако ще и месата ми да окапят по пътя — каза Сам. — И ще изнеса господин Фродо догоре, пък нека ми се строши гърбът, нека ми се пръсне сърцето. Млъквай сега!

В този момент Сам усети почвата под себе си да трепери и чу или по-скоро долови далечен глух грохот, сякаш под земята тътнеха пленени гръмотевици. За миг ален пламък проблесна под облаците и изгасна. И Планината спеше неспокойно.

Настана последният етап от пътуването им към Ородруин. Сам никога не си бе представял, че може да издържи подобни мъки. Пронизваха го болки, а спеченото му гърло не можеше да поеме нито залък. Продължаваше да е тъмно не само заради пушеците на Планината — изглежда, се задаваше буря и далече на югоизток в черното небе просветваха мълнии. И най-лошото — въздухът бе наситен с изпарения, дишаха мъчително трудно, обземаше ги шемет, та често залитаха и падаха. Но въпреки всичко волята им не отстъпваше и те се бореха за всяка крачка.

Планината наближаваше, щом вдигнеха натегнали глави, необятният склон се извисяваше пред тях и изпълваше погледите им — чудовищна маса от пепел, шлака и обгорени камъни, над които се издигаше към облаците стръмен конус. Преди да отмине дневният здрач и да настъпи истинската нощ, хобитите се бяха добрали с пълзене и препъване до подножието й.

Запъхтян, Фродо се просна на земята. Сам седна до него. За своя изненада се чувствуваше изморен, но олекнал, и главата му сякаш отново се избистряше. Вече никакви спорове не смущаваха мислите му. Знаеше всички доводи на отчаянието и не желаеше да ги слуша. Волята му се бе устремила напред и само смъртта можеше да я пречупи. Не усещаше нито нужда, нито желание за сън, по-скоро го бе обхванала бдителност. Знаеше, че сега всички случайности и рискове се събират в една точка — идният ден щеше да е ден на съдбата, ден на окончателно усилие или катастрофа, на последния дъх.

Но кога щеше да дойде? Нощта изглеждаше безконечна и безмерна, минутите умираха една след друга, без да се сбират в часове, без да носят промяна. Сам взе да се пита дали не е настъпил нов мрак, в който вече не ще изгрее зора. Накрая пипнешком подири ръката на Фродо. Господарят му трепереше.

— Не трябваше да зарязвам одеялото — промълви Сам, легна до Фродо и се опита да го стопли с ръце и тяло. После сънят го обори и мътната зора на последния ден от похода им ги завари един до друг. Предния ден, след като се отклони от запада, вятърът бе стихнал, а сега вееше откъм север и се засилваше, светлината на забуленото Слънце бавно се процеди към сянката, където лежаха хобитите.

— Сега напред! До последен дъх! — каза Сам и с усилие се изправи на крака.

Наведе се над Фродо и лекичко го разтърси. Фродо изстена, но с огромно усилие на волята се надигна, после падна на колене. Мъчително бавно вдигна очи към надвисналите мрачни склонове на Съдбовния връх, след това безпомощно запълзя напред.

Сам го гледаше и сърцето му зарида, но нито сълза не бликна от сухите му възпалени очи.

— Казах, че ще го нося, ако ще да си строша гръбнака — промърмори той. — И ще го сторя! Хайде, господин Фродо! — провикна се той. — Не мога да ви облекча товара, но вас мога да нося заедно с него. Тъй че ставайте! Хайде, господин Фродо, скъпи! Сам ще ви поноси. Кажете само накъде да върви и ще видите.

Фродо се покатери на гърба му и безсилно отпусна ръце край врата му. Здраво подхванал краката на господаря, Сам успя да се изправи и с изумление откри, че товарът е лек. Беше се страхувал, че едва ли ще има сила да го вдигне, а освен това очакваше да поеме страховитата смазваща тежест на проклетия Пръстен. Но не бе така. Може би защото Фродо бе измършавял от дългите мъки, кинжалната рана, отровното жило, скръбта, страха и бездомното скитане, а може би просто надарен с някаква последна сила, Сам го вдигна без затруднения, сякаш носеше на конче малко хобитче във весела игра сред ливадите и полята на Графството. Пое си дъх и закрачи напред.

Бяха достигнали подножието на Планината малко на запад от северната й страна; тук дългите склонове, макар и неравни, не бяха отвесни. Фродо мълчеше, а Сам се бореше юначно, воден само от стремежа да се изкатери колкото може по-високо, преди да изгуби сили и воля. Тътреше се все нагоре и нагоре, завиваше ту насам, ту натам, за да подбере по-полегат път, често залиташе напред и накрая запълзя като змия с тежкия товар на гърба си. Когато волята отказа да го движи напред и крайниците му се подгънаха, той спря и внимателно остави господаря си на земята.