Време на промени

Сигурно и досега щях да живея там, ако не бях принуден да избягам. През един проклет зимен следобед, когато небето бе оловносиво и се бе спуснало ниско, заплашвайки всеки миг да се разрази във виелица, от града на поредното си посещение пристигнаха курвите. Този път сред тях имаше ново попълнение — девойка, чийто акцент издаваше, че родина й е Сала. Още с пристигането чух гласа й и вече се бях приготвил да се измъкна, когато тя ненадейно ме зърна, зяпна и извика развълнувано:

— Я вижте там! Че това е нашият изчезнал принц!

Изсмях се и се помъчих да внуша на останалите, че тя е пияна, или побъркана, но червенината по бузите ме издаде и дърварите започнаха да ме гледат, сякаш съм напълно непознат. Един принц сред тях? Принц? Наистина? Те шептяха помежду си, сръгваха се и си намигаха. Осъзнавайки какви рискове крие това разкритие, аз веднага заявих, че ще прекарам нощта с момичето, дръпнах я настрана и когато останахме насаме, настоях да признае, че греши. Казах й, че не съм никакъв принц, а най-обикновен дървар. Но тя не повярва нито на една дума.

— Господарят Кинал бе в първата редица на погребалната церемония на септарха — рече тя. — И тогава тази жена го видя, със собствените си очи. И този човек си ти!

Колкото повече отричах, толкова по-убедена бе тя. Нищо не можеше да я накара, да промени мнението си. Толкова бе стресната от откритието, че когато накрая я прегърнах и я положих на леглото, влагалището й бе съвсем сухо и й причиних болка, когато проникнах в нея.

Късно през същата нощ, когато веселбата приключи, при мен дойде моят работодател с угрижено лице.

— Тази вечер, едно от момичетата говори по странен начин за теб — рече той. — Ако онова, което каза е истина, ти си в опасност, защото когато се върне в селото, тя ще разкаже на всички за видяното и скоро след това полицията ще дойде тук.

— Значи ли това, че този човек трябва да бяга? — запитах аз.

— Изборът е твой. Споменатият принц все още се издирва и никой тук не може да те защити от силата на властта.

— Значи този човек трябва да бяга. На зазоряване…

— Сега — каза той. — Докато момичето още спи.

Мъжът пъхна пачка банкноти в ръката ми, много повече отколкото бях изкарал, аз събрах набързо вещите си и го последвах навън. Нощта беше безлунна и зимният вятър бръснеше безжалостно. Без да промълви една думичка, моят работодател подкара камиона надолу по склона, покрай селцето в подножието, откъдето бе дошла курвата и после пое из равнината.

Утрото ни посрещна в южно-средната част на Глин, недалеч от река Хюиш. Най-сетне спряхме в едно село, наричащо себе си Клаек, шепа разхвърляни каменни къщички сред замръзналия сняг. Останах в кабината, а мъжът хлътна в близката каменна колиба. Почти веднага се появи придружен от някакъв приказлив човечец, който побърза да ни засипе с потоп от обяснения и напътствия. Така съвсем скоро намерихме къщата, която моят работодател търсеше, прихлупена постройка, в която живееше някакъв фермер на име Стамуил. Този Стамуил се оказа русоляв мъж, приблизително с моя ръст, с воднисто-сини очи и извинителна усмивка. Може би беше роднина на моя работодател, или пък — по-вероятно — му дължеше услуга. Така и не попитах. Във всеки случай, фермерът с готовност се съгласи да изпълни молбата на моя работодател и да ме приеме за квартирант. Моят работодател ме прегърна на раздяла и потъна с камиона в засилващия се снеговалеж. Никога вече не го видях. Моля се боговете да са благосклонни към него, както бе той към мен.

18