Време на промени

Именно тази година в лагера ме промени най-много. Работехме здраво, сечехме дебелите стволове на дърветата независимо от времето, после ги очиствахме от клоните и ги сваляхме в дъскорезницата. Дните бяха дълги и мразовити, а нощите поливахме с кипящо вино. На всеки десети ден от близкия град докарваха цял взвод момичета за да ни позабавляват. Тялото ми наедря почти двойно, за сметка предимно на мускулите, а на ръст вече надвишавах и най-високите мъже в лагера. Брадата ми беше буйна и гъста и с отиващото си юношество изчезнаха последните детски черти на лицето ми. Намирах дървосекачите за далеч по-симпатични от дворяните, сред които бях прекарал досегашния си живот. Малцина от тях можеха да четат и никой не разбираше от вежливост и етикет, но инак бяха хора весели и простодушни. Не бих искал да си помислите, че само защото непрестанно повтаряха „аз“, „мой“ в държанието си бяха открити и склонни към споделяне на личните преживявания. Тези хора уважаваха Завета и за някой определени неща бяха по-потайни дори от гражданите. Но в душите им сякаш грееше повече слънце, от онези, които предпочитаха да говорят в пасивни и безлични форми и може би именно престоя ми сред тях пося в мен онези бунтовни семена, които по-късно, с помощта на землянина Швайц израснаха в абсолютна увереност в погрешността на принципите насадени от Завета.

Нищо не им казах за моя произход и положение. Можеха сами да се досетят, че в живота си не съм видял тежка работа, а начинът ми на изразяване говореше, че съм човек образован, макар и не задължително от висшето общество. Но аз предпочетох да запазя в тайна миналото си, а и никой не се поинтересува за него. Казах само, че идвам от Сала, за което можеха да подразберат и по акцента ми. Струва ми се, че единствено моят работодател се досещаше, че може би именно аз съм този избягал принц, който така упорито издирва Стирон, но той никога не ме попита за това. За пръв път в живота си бях обикновен човек, без връзка с кралското семейство. Престанах да бъда господарят Кинал, вторият син на септарха, а се превърнах в Даривал, големият дървар от Сала.

Благодарение на тази промяна научих много. Никога не съм обичал да се представям за надут млад аристократ, защото да си втори син, това значи от малък да се научиш на известно скромност. Но независимо от това, винаги съм чувствал, че между мен и обикновените хора има стена. Посрещаха ме, кланяха ми се, обслужваха ме, дори ме глезеха, хората разговаряха тихо в мое присъствие и винаги проявяваха към мен необходимото уважение, дори когато бях малко дете. В края на краищата, аз бях син на септарха, с други думи крал, защото септархът е наследствен владетел от много поколения назад, още от времето на първите заселници на Бортан и дори отвъд тях, през звездите до самата Земя, до изгубените и отдавна забравени династии на нейните древни нации, до онези първи маскирани и изрисувани вождове, които са били издигнати на трона в праисторическите пещери. И аз бях част от тази наследствена линия, в жилите ми течеше кралска кръв и този факт по рождение ме отличаваше от всички останали. Ала докато пребивавах в този планински лагер, постепенно осъзнах, че кралете не са нищо друго освен обикновени хора, издигнати на високи постове. Не са ги избрали боговете, а самите хора, значи същите тези хора някой ден биха могли да ги лишат от почетните звания. Ако например, Стирон бъде свален от престола, а на негово място се възкачи някакъв прокълнат изповедник от Стария град, нали тогава същия този изповедник ще стане част от мистичната процесия на кралете, а Стирон ще потъне в забрава во веки? А после синовете на изповедника ще се гордеят със своя произход, както се бях гордял аз, макар че баща им е бил едно нищо през по-голямата част от живота си, а прадедите им дори по-малко от това. Зная, зная, мъдреците ще кажат, че върху изповедника е паднала благословията на боговете, издигнала го е и го е направила свещен, него и потомците му. И все пак, докато сечех дървета по склоновете на Хюишторите, погледнах на кралската власт с други очи и след като самият аз бях запратен на дъното от водовъртежа на събитията, постепенно осъзнах, че не съм нищо повече от един мъж, сред други подобни на мен мъже и винаги съм бил само това. Какъв щях да стана зависеше единствено от моите природни дарби и лични амбиции, а не от случайния пост.

Това познание ме обогати и промени толкова много, че вече не гледах на престоя в планината като на изгнание, а като на приятна ваканция. Забравих мечтите за лекия живот в Манеран и когато вече бях спестил повече от достатъчно за да платя пътя до там, открих че нямам никакво желание да тръгна. И не страхът че ще бъда заловен ме държеше сред дърварите, а любовта към кристално-чистия хюишторски въздух, гордостта от придобитите умения и влечението към тези груби, но честни мъже, сред които живеех. И така аз останах през лятото, есента, посрещнах с тях новата година и напълно забравих мисълта за тръгване.