Време на промени

Скоро ни заобиколиха жителите на селцето — не бяха враждебни, по-скоро любопитни. Северняците са рядкост по тези краища. Някои от тях се осмелиха да ме доближат и дори ме докосваха срамежливо с ръка, придружавайки жеста с извинителна усмивка. Настроението тук нямаше нищо общо с мълчаливата печал, която тегнеше над крайбрежното селище. Хората бяха добронамерени, сърдечни и наивни. И сигурен съм, това се дължеше факта, че влиянието на севера не се простираше до тук.

Още с пристигането беше подет оживен разговор между Швайц, нашия водач и трима от старейшините на селцето. Швайц почти веднага преустанови участие, а нашият водач се отдаде на цяла каскада от живописни звукови пируети и трескави жестикулирания, обяснявайки отново и отново едно и също нещо на туземците, за да получи неизменно един и същ кратък отговор. Нито Швайц, нито аз разбирахме и думичка от този разговор. Най-накрая водачът се извърна с почти гневно изражение към Швайц и го засипа с поток от подправени с шумарски акцент манерански изрази, почти неразбираеми за мен, но очевидно Швайц, който имаше по-голям опит в общуването с чуждоземци, успя да схване същината на казаното.

— Те са съгласни да ни продадат лекарството — поясни ми. — Стига обаче, да им докажем, че сме достойни за него.

— И как ще стане това?

— Като приемем малко заедно с тях, тази вечер, по време на ритуал на обичта. Нашият водач се опита да ги разубеди в намерението им, но те са непреклонни. Без общуване няма да има и сделка.

— И къде е риска? — запитах.

Швайц поклати глава.

— Не мисля, че в това е въпросът. Водачът смяташе, че търсим единствено търговска полза от лекарството, че не възнамеряваме да го употребяваме, а да го продадем в Манеран срещу нови количества от мъниста и ножове. Именно по тази причина се опитваше да ни защити. Туземците също смятат, че не сме потребители, но в никакъв случай не желаят да предоставят лекарството на някой, който търси в него само изгода. Готови са да го отстъпят само на истински вярващи.

— Но ние сме истински вярващи — рекох аз.

— Зная. Но не мога да убедя в това нашия човек. Той познава достатъчно добре северняците и обичая им да се затварят един от друг и смята, че е длъжен да съхрани непокътнато нашето самотно безумие. Ще опитам отново да го разубедя.

Последва нов оживен диалог, този път между Швайц и нашия водач, докато селските старейшини следяха мълчаливо сцената. Като се стараеше да наподобява жестовете и дори акцента на водача Швайц настояваше и настояваше и настояваше, а водача неизменно отказваше, докато накрая почувствах, че ме завладява такова безмерно отчаяние, та ми се прииска веднага да зарежем всичко и да поемем обратно към Манеран. И тогава изведнъж Швайц направи пробив. Водачът — това бе разбираемо и за мен — съвсем ясно попита Швайц дали наистина желае това, за което настоява, Швайц потвърди и тогава водачът, със скептичен вид се извърна към старейшините. Този път разговаря съвсем кратко с тях, а след това още по-кратко с Швайц.

— Всичко уредено — поясни за мен Швайц. — Тази нощ ще вземем заедно с тях лекарството. — Той се наведе и ме докосна по лакътя. — Не забравяй нещо важно. Когато се гмурнеш с нас — обичай. Ако не съумееш да ги обикнеш, всичко е загубено.

Почувствах се обиден от това, че трябва да ми напомня подобно нещо.

42

По залез слънце десет от тях дойдоха да ни отведат в гората на изток от селцето. Тук бяха тримата старейшини, още няколко възрастни мъже с двама по-млади и три жени. Една от жените бе млада красавица, другата съвсем обикновена, а третата бе в напреднала възраст. Нашият водач не ни придружи, или не беше поканен, или нямаше желание да участва в церемонията.

Вървяхме доста дълго. След известно време престанахме да чуваме детските викове и лаят на домашните животни. Достигнахме една усамотена поляна насред гората, където стотици дървета бяха повалени и подредени в пет редици от пейки, оформяйки един петоъгълен амфитеатър. В средата се издигаше значително по размери огнище с ръбове от изпечена глина, до него бяха струпани цял куп съчки. Още с пристигането младежите се заеха да палят огън. В далечния край на площадката видях втора очертана с глина шахта, дваж по-голяма от човешки бой, която се спускаше косо в земята и създаваше впечатлението за безкраен тунел към дълбините на света. Надникнах вътре под светлината на лампата, но не видях нищо интересно.