Време на промени

Всички се превърнахме в едно цяло, те десетте и ние двамата. В началото се появи странното усещане за възнасяне, загуба на ориентация, всичко се озари в някаква небесна светлина из която се носеха тайнствени звуци. Сетне се появиха ударите на сърца и ритъмът на множество тела, съзнанието се удвои, утрои, удесетори, постепенно се разтвори и всички станахме един, състоящ се от дванадесет човека. Гмурнах се в това море и бях изгубен. Бях пометен в Центъра на Всички Неща. Вече не знаех дали съм Кинал, синът на септарха, Швайц, човекът от Земята, някой от младежите край огъня, старейшина на племето, жрец, млада хубавица, защото всички те бяха смесени с мен и аз с тях. И морето от души се превърна в море на обич. А и би ли могло да е нещо друго? Всеки от нас беше частица от всички останали, обичта към себе си бе и любов към другите. И аз се отдадох на тази обич. По ясно от всякога разбирах защо Швайц ми каза „Обичам те“, когато за пръв път се свестихме от действието на лекарството. Тази странна фраза, толкова чужда и непозната за Бортан, толкова двусмислена, когато се произнася между мъже. Рекох на десетте шумарци „Обичам ви“, но не с думи, защото не знаех езика им, не знаех словата, които те ще разберат и дори да ги бях изрекъл на моя език и те ме бяха разбрали, щяха да се отдръпнат, покрусени от оттенъка на оскърбително неприличие, който им придаваше моята култура. Обичам ви. Наистина го мислех и те го приеха като дар на обичта. Аз, който бях частица от тях. Който доскоро гледаше на тях отгоре, като на диваци, водещи примитивен живот сред джунглата. През призмата на душите им усещах звуците на гората, шумът на прибоя и снизходителната любов на света-майка, която тихо нашепваше песните си под краката ни и която ни бе дарила със своя вълшебен корен, за да изцери разделените ни души. Научих какво е да си шумарец, да водиш примитивен живот там, където две реки се съединяват. Открих, че дори без удобствата на цивилизацията, човек може да бъде приобщен към нея. Убедих се, че жителите на Вилейда Бортан са хора бедни духом, защото именно следвайки пътя на Шумара, човек би могъл да познае истински себе си и другите. Нито едно от тези понятие не дойде в мен под формата на думи или изображения, а по-скоро като поток от сурови и неподправени познания, които станаха мигновено част от мен. Сигурен съм, че ме обвинявате за това, колко неясно и неопределено се изразявам. Но пак повтарям, невъзможно е да се изрази с думи онова, което преживях тогава. Това което излагам пред вас е само далечно описание, разкривен и повърхностен образ на истинската картина. Нима ще се получи нещо, ако преобразя усещанията си в думи, изпиша ги на хартия, а после вие ги прочетете и на свой ред се опитате да ги нагодите към своята система на възприятие? На всеки етап от тази трансформация ще се губи по малко от реалния образ, докато накрая до вас достигне само сянката на онова, в което участвах. Какво повече да кажа? Бяхме напълно разтворени един в друг. Разтворени в море от обич. Ние, които нямахме общ език постигнахме абсолютно познание по между си. И когато след известно време действието на лекарството започна да отслабва, част от мен остана в тях и част от тях потъна завинаги в мен. Ако искате да познаете това усещане, ако искате дори за миг да почувствате какво е да се освободиш от оковите на собствения ти ум, ако искате да почувствате обич за пръв път в живота си, тогава послушайте ме: Не търсете повече нескопосани обяснения от думи, а допрете устни до каната. Направете го.

44

Издържахме успешно изпитанието. Щяхме да получим онова, което желаехме. След споделената обич идеше ред на пазарлъка. Завърнахме се в селото и на сутринта нашите носачи извадиха сандъци със стоки за обмяна, а тримата старейшини донесоха гърнета пълни с белия прах. Швайц се зае със сделката. Водачът, който ни бе довел дотук от брега, вече не ни беше от полза, защото макар да знаеше езика на тези хора, той не познаваше душите им. Всъщност, пазарлъкът съвсем скоро се преобърна в радостна размяна, в която Швайц непрестанно добавяше нови и нови дрънкулки, а старейшините на свой ред увеличаваха количеството на предлагания прах. Така размяната се превърна в нещо като празник на щедростта и веселието и не след дълго завладя всички наоколо. Накрая раздадохме на обитателите на селото всичко, което носехме, оставяйки по нещо за носачите и водача, а местните на свой ред ни снабдиха с достатъчни количества от лекарството, та да впримчим умовете на хиляди.

Капитан Кхриш вече ни очакваше, когато излязохме на пристана.

— Този човек вижда, че сте спечелили добре — отбеляза той.

— Нима е толкова очевидно? — запитах аз.

— Когато поехте на лицата ви беше изписана тревога. А сега се връщате щастливи и доволни. Да, очевидно е.