Време на промени

Още не поел дъх и към мен се притисна топлата женска плът. Заедно с нея ме полъхна сипкав мирис, плъзнах ръка по пухкавия гръб и открих, че е покрит с мазнина — шумарската представа за козметика, както научих по-късно. В мен се бореха любопитството и предпазливостта. Спомних си годината, прекарана в Глин и моите опасения, да не прихвана някоя венерическа болест от чуждоземните жени. Но от друга страна, как да пропусна шанса да се запозная с любовните обичаи на южняците? От ъгъла на Швайц се носеха шумни мляскащи звуци, смях и търкане на плът о плът. Моята избраница ме побутваше все по-нетърпеливо. Разтворих възмеките й бедра, опипах я с ръка и после внезапно почувствал възбуда, проникнах в нея. Девойката се изви настрана, вероятно според местния обичай и ме обгърна с крак, притискайки с ходило хълбока ми. Не бях спал с жена от последната ми нощ в Манеран. Това, а също и стария проблем с прибързаността ми в подобни случаи си казаха своето и аз се освободих от напрежението почти веднага на няколко мощни изригвания. Момичето подвикна нещо на своята приятелка, вероятно във връзка с достойнствата на моята мъжественост и в отговор се чу тъничко кискане. В последвалия гняв почувствах нова възбуда, обърнах я по гръб и този път започнах да я любя бавно и методично, вдъхващ странната отвратителна смес на плът и мазнина. Най-сетне успях да я доведа до точката на екстаз, но самият аз изпитвах само умора от изтощителната физическа работа. Когато всичко свърши тя захапа лакътя ми със зъби — предположих, това да е някакъв вид шумарска целувка. Благодарност, или извинение. В края на краищата, аз бях този, който й достави удоволствие. На сутринта огледах селските девици, чудейки се коя ли от тях бе споделила ложето ми през изминалата нощ. Всички бяха с липсващи зъби, големи увиснали гърди и рибешки очи — дори сред тях да беше и моята компаньонка, нямаше как да я позная. През следващите дни оглеждах притеснен органа си, очаквайки някоя сутрин да открия, че е покрит с обрив, или червени язви, но единственото, което прихванах от онази любовна нощ, бе отвращение към шумарските обичаи на страстта.

41

Пет дни. По-точно шест — или Швайц нещо грешеше, или шумарския ни водач не умееше да брои. Бяхме го наели заедно с трима носачи. Никога през живота си не бях изминавал такива огромни разстояния на крак — вървяхме от сутрин до залез, а почвата под краката ни бе неравна и хлъзгава. От двете ни страни като безкрайна зелена стена се издигаше джунглата. Въздухът бе толкова влажен, че сякаш плувахме из него. Наоколо прелитаха насекоми с кехлибарени очи и страховити човки. Под краката ни пълзяха отвратителни стоножки. Отвъд зелената завеса се носеха яростни и предсмъртни животински крясъци. Слънцето едва проникваше през гъстата покривка от листа, блестейки с ярки снопове. От стеблата на дърветата стърчаха цветове, за които Швайц твърдеше, че са паразити. Едно от цветята, с жълти, мъхести чашчици приличаше на човешко лице, с изпъкнали очи и широко отворена уста. Друго бе още по-чудновато, защото сред черно-червените венчелистчета се издигаше нещо като пародия на гигантски фалос с две полюшващи се топки. При вида му Швайц нададе радостен вик, сетне протегна ръка и се зае да флиртува с цъфналия орган. Шумарците си размениха многозначителни погледи, може би се патиха дали е трябвало въобще да ни изпращат момичета в онази първа нощ.

Продължихме да пъплим по гръбнака на континента, за ден и половина напуснахме джунглата за да изкачим някаква планина и после отново хлътнахме в нея. Швайц се заинтересува, защо е трябвало да изкачваме планината, след като можехме да я заобиколим, но в отговор му обясниха, че в низините обитават отровни мравки — много забавно. Отвъд планините започна верига от езера, потоци и рекички, които гъмжаха от същества със зъбати муцуни. Всичко това ми се струваше нереално. Само на няколко дена плаване от тук се намираше Вилейда Бортан, с нейните банки, наземни машини, митничари и божии храмове. А тук, наоколо се ширеше един див и незавладян континент. Човекът все още не бе оставил своята диря по земите, които пресичахме. И всичко наоколо — безкрайната джунгла, тежкият влажен въздух, крясъците в нощта, неразгадаемите разговори на нашите примитивни спътници — ме подтискаше дълбоко.

На шестия ден пристигнахме в селото на туземците. Приблизително три хиляди дървени колиби бяха разпръснати на мочурлива ливада, на мястото където две неголеми по размер реки съединяваха коритата си. Имах чувството, че навремето тук е било разположено значително по-голямо селище, или може би дори град, защото в покрайнините се виждаха обрасли с трева каменни руини. Или може би това бе само илюзия? Толкова ли се нуждаех от увереността, че с напускането на нашия континент шумарците са започнали да регресират, та трябваше навсякъде да търся следи от упадък и разложение?