Време на промени

— Защото се произвежда само в района по крайбрежието на Залива — обясних аз. — По-голямата част се консумира на местна почва, а останалото откарват в Треиш, където е на голяма почит. Така че, за другите провинции на континента не остава почти нищо. Намира се и в Манеран, но трябва да знаеш къде да търсиш.

— Кинал, знаеш ли какво бих желал да направя? Бих исках да засадя цяла плантация от месни дръвчета и да организирам добива на сок в такива размери, че да снабдявам не само Вилейда Бортан, но и външния свят. Аз съм…

— Сатана! — изпищя момичето, добави нещо неразбираемо на местен диалект и дръпна канчето от ръката му. После побягна като подивяла, обръщайки от време на време ужасеното си лице към нас. Швайц поклати объркано глава.

— Какво й стана? Побъркана ли е? — запита той.

— Ти произнесе пред нея „аз“. Не бива да си толкова невнимателен.

— Да, покрай разговорите с теб придобих лоши навици. Но наистина ли мислиш, че съм казал нещо неприлично?

— По-неприлично, отколкото би могъл да си представиш. Момичето със сигурност бърза да разкаже на всички за мръсния старец, който я е оскърбил на хълма. Хайде, да се скрием в града преди да са ни линчували.

— Мръсният старец — промърмори Швайц. — И това съм аз!

Побутнах го към колата и продължихме пътя надолу.

40

Корабът беше на котва в пристанището, нископалубен, с допълнително платно, боядисан в синьо и златисто. Представихме се на капитана — Кхриш беше неговото име — и той ни поднесе приветствията си, обръщайки се към нас с назованите имена. Късно следобед поехме в открито море. През време на пътуването, нито капитан Кхриш, нито кой да е от екипажа се поинтересува за нашите намерения. Обзалагам се, че горяха от любопитство да узнаят какво ни води в Шумара Бортан, но всички те ни бяха толкова признателни за това, че сме им осигурили препитание, та не смееха с нищо да обидят наемателите си.

Брегът на Вилейда Бортан бавно се скри от очите ни и наоколо се ширнаха водите на Шумарския пролив. Никаква земя не се виждаше наоколо. Постепенно ме завладя тревога. По време на кратката си служба като глински моряк никога не бях губил брега от очите си и дори когато върху ни се стоварваше буря, аз се успокоявах с мисълта, че при нужда ще мога да доплувам до брега. Тук обаче, цялата вселена сякаш се състоеше само от вода. С наближаване на вечерта, върху ни се спусна мъглив здрач, небето се сля с морето и от това само се почувствах по-зле. Сега, единственото стабилно късче под краката ми бе нашият малък кораб, който се полюшваше върху вълните, напълно беззащитен в това лишено от очертания пространство, този антисвят, където всичко се сливаше в една обща сивкава пустош. Не предполагах, че проливът е толкова голям. На картата, която бях прегледал преди няколко дни в Съдийството, той изглеждаше не по-широк от малкия ми пръст. Очаквах още щом излезем в открито море да зърнем върховете на Шумарските планини, но останах излъган. Прибрах се в кабината, зарових глава във възглавницата и започнах да шепна молитви към боговете на пътешествениците да ме закрилят. Ала не след дълго започнах да се проклинам за проявената слабост. Припомних си, че съм син на септарх, че брат ми също е септарх, както и един от братовчедите ми. Повтарях си, че в Манеран съм човек с положение, че съм глава на семейство и безстрашен ловец на птицерози. И това не помогна. С какво ще помогне произхода на давещия се? Каква полза от широки рамене, яки мускули и умение в плуването, когато няма цел, към която да се отправиш? Целият треперех. Имах чувството, че всеки миг ще се разплача. Струваше ми се, че постепенно се разтварям в околната безлична сивота. И тогава нечия ръка се спусна на рамото ми. Швайц.

— Корабът е солиден — прошепна той. — Пътуването ще е съвсем кратко. Спокойно. Спокойно. Няма нищо.

Ако на негово място бе който и да е друг, с изключение на Ноим, сигурно щях да убия него, или себе си, за да скрия срама. Вместо това казах:

— Ако това е чувството, което човек изпитва, когато пресича Шумарския пролив, какво ли изпитва докато лети сред звездите?

— Въпрос на привикване.

— Страхът… от пустошта…

— Ела горе. Нощта е много красива.