Време на промени

Надявах се, че веднага щом се завърна в канцеларията си в Манеран ще ми олекне. Но се излъгах. Върнах се у дома и заварих Халум и Лоймел безгрижно да си разменят тоалети. При вида им едва се сдържах да не побягна. И двете ме посрещнаха с топли женски усмивки, усмивки в които се криеха тайни, признак за вечния съюз, сключен по между им, а аз местех отчаян поглед между моята съпруга и вречената ми сестра и чувствах огледалната им красота като нож в корема си. Тези усмивки! Тези всезнаещи очи! На тях не им бе необходимо лекарство, за да измъкнат истината от мен.

Къде беше, Кинал?

В горското имение, за да си поиграя на себеразкриване със землянина.

И разкри ли му душата си?

О, да и той ми разкри своята.

И после?

После говорихме за любов. Обичам те, ми каза той, а този човек отвърна, И аз те обичам.

Какво лошо дете си, Кинал!

Да. Да. Къде да се скрие този човек от срама?

Този мълчалив диалог премина в миг през ума ми, още докато се приближавах към тях и приседнах край фонтана. Прегърнах формално Лоймел, прегърнах почти толкова формално и моята вречена сестра. Но не смеех да ги погледна в очите, толкова дълбока бе вината ми. Същото беше и в канцеларията на Съдийството. Имах чувството, че непрестанно чета обвинения в погледите на служителите: Ето го Кинал Даривал, който разкри тайните ни пред Швайц от Земята. Погледнете този салански разголвач! Как ли понася собствената си воня? Държах се настрана от всички и вършех работата си отвратително. На бюрото ми попадна някакъв документ относно делата на Швайц и аз застинах изненадан. Чувствах се почти уплашен от мисълта, че бих могъл да се срещна с Швайц отново. За мен не би представлявало трудност да го лиша от право на пребиваване в Манеран, използвайки властта на Съдийството — зла отплата за онова, което бе сторил за мен. С мъка се сдържах да го сторя и почувствах от замисленото дори по-дълбок срам от онзи, който пламтеше в мен.

На третия ден от завръщането си, когато дори децата започнаха да се питат какво не е наред с баща им, отидох в Каменната черква и потърсих изповедника Джид.

Денят бе горещ и влажен. Пламтящото в ярка светлина небе се диплеше като завеса над Манеран, всичко бе покрито с влага. В този ден слънцето имаше странен цвят, почти бяло и древната свещена постройка от черен камък хвърляше ослепителни отблясъци. Но когато влязох в черквата, изведнъж се озовах в тъмна, хладна и потънала в тишина зала. Килията на Джид, както прилягаше на един от най-изтъкнатите изповедници, се намираше зад самия олтар. Очакваше ме, облечен в неизменното расо, бях запазил предварително този час за мен. Договорът вече беше готов. Подписах го и отброих исканото заплащане. Подобно на своите колеги по работа, Джид също не можеше да се похвали с особена красота и привлекателност, но в онзи миг аз бях по-скоро успокоен от грозния му вид, закривения въздълъг нос, тънките извити устни, хлътналите очи и полюшващите се възглавнички на ушите. Защо трябва да се подиграваме на човешките лица? Нима хората имат право да ги избират по желание? Чувствах огромно разположение към него, защото искрено се надявах, че ще ми помогне да се излекувам. А лечителите са свети хора. Дай ми онова, което искам от теб, Джид, и аз ще благословя грозното ти лице!

Той ме попита:

— Под чие покровителство желаете да се проведе изповедта?

— Бога на опрощаването.

Джид натисна един клавиш. Обикновените свещи не бяха на почит в неговата килия. Кехлибарената светлина на опрощението заля помещението, излъчвана от скрита от окото газова лампа. Джид насочи вниманието ми към огледалото и ми нареди да се вгледам в лицето си и да се съсредоточа върху отражението на очите си. Отсреща ме гледаха очи на непознат. Ситни капчици пот се спускаха по брадата ми. Обичам те, рекох беззвучно на това непознато лице в огледалото. На плещите си усещах тежестта на черквата, изпитвах ужас, че всеки миг върху ми ще се стоварят масивните плочи на покрива. Джид произнасяше обичайните встъпителни слова. В тях не се говореше нищо за обич. Най-сетне ми нареди да разкрия душата си пред него.

Поколебах се. Езикът ми сякаш се беше вдървил. Чувствах че се задавям, преглътнах мъчително, после сведох глава и я опрях в хладния под. Джид докосна рамото ми и промърмори няколко успокоителни слова. Церемонията започна отново. Този път преминах гладко през встъплението и когато повторно ми наредиха да говоря, изрецитирах с изменен глас, сякаш следях словата, написани за мен от някой друг.

— През отминалите дни този човек посети едно потайно място с още един и двамата заедно приеха лекарство, пренесено от Шумара Бортан, което отключва душата. После се отдадоха на душееразкриване и сега, когато всичко приключи, този човек се чувства дълбоко подтиснат за извършения грах и жадува да получи опрощение.