Време на промени

В началото започнах да усещам все по-ясно функционирането на собственото си тяло — тупкането на сърцето, притискането на кръвния поток към стените на артериите, движението на течността дълбоко в ушите ми, плавния полет на корпускулярни телца пред очите ми. Постепенно се изостриха сетивата ми към всички външни дразнители, плъзгащите се покрай лицето ми въздушни течения, допирът на халата до бедрото ми, натискът на пода върху босото ми стъпало. Чувах някакъв непознат звук, сякаш бълбукаше вода в тясна и дълбока клисура. Постепенно изгубих връзка с обкръжаващата ме среда, тъй като успоредно с изостряне на сетивата се стесняваше и техният обхват. Не след дълго не бях в състояние да различавам очертанията на стаята, защото виждах само тесен и дълъг тунела, в другия край на който бе Швайц. Зад очертанията на тунела всичко тънеше в мъгла. Страхът отново се пробуди в мен, помъчих се да проясня мислите си, но колкото повече се борех да си възвърна нормалното възприятие, толкова повече се ускоряваше промяната. Стаята се смрачи, покрай лицето ми преминаваха ярки светлинни снопове и ме завладя убеждението, че аз съм онзи, който е отпил от потока на боговете. Почувствах някакво движение, сякаш въздухът покрай ушите ми летеше с бясна скорост. Чух тънък, едва доловим звук, който постепенно се усилваше и накрая прерасна в кресчендо сякаш изпълваше изцяло пространството на стаята, но същевременно не беше болезнен. Креслото под мен се тресеше и пулсираше равномерно, като че ли беше свързано с търпеливите пулсации на самата планета. После, без иначе да настъпи някаква съществена промяна в усещанията ми, аз осъзнах че от известно време възприятията ми са раздвоени — долавях туптенето на още едно сърце, на втори поток от кръв, която шуртеше в съдовете, нечии други черва се раздвижваха от газове. Но това не беше само ехо, защото ритъмът на тези движение бе различен от моя и заедно тактът на моето тяло създаваше сложна и многообразна симфония. Започнах да се полюшвам, следвайки този ритъм, да пляскам с ръце по бедрата си, да щракам с пръсти и като погледнах през тесния тунел пред мен, видях че Швайц също се полюшва и пляска с ръце. Едва тогава осъзнах, че онова, което долавям е ритъмът на неговото тяло. Двамата бяхме свързани в едно. Вече с известно затруднение отличавах неговото сърцебиене от моето и нерядко, поглеждайки към него виждах собственото си зачервено и разкривено лице. Реалността наоколо започна да се разпада, сякаш се втечняваше, заедно с нея си отиваха психологически бариери и умствени задръжки. Вече не мислех за Кинал Даривал като за самостоятелна личност, моят вътрешен глас изричаше „ние“, вместо „аз“ или „той“. Бях изгубил не само своята самоличност но и представата за себе си.

Доста дълго време прекарах в това състояние, докато в един момент си помислих, че действието на лекарството започва да отзвучава. Цветовете изгубиха своята яркост, стаята започна да приема обичайните си очертания, отново бях в състояние да различавам тялото на Швайц, да отличавам мислите му от моите. Но вместо да почувствам облекчение, че най-лошото е отминало аз изпитвах единствено разочарование, че не бях постигнал стадия на смесване на съзнанията, който ми бе обещал Швайц.

Но грешах.

Първият пристъп от ефекта на лекарството бе отминал, но тепърва ни предстоеше да изпитаме истинското свързване. Швайц и аз бяхме разделени и въпреки това заедно. Нямаше по-истинско душеразкриване от това. Виждах душата му разстлана пред мен като на длан, можех да крача по нейната повърхност, да я изучавам като в музей, да разглеждам тази ваза, да се спирам пред онзи орнамент и да им отделям колкото време пожелая.

Ето го лицето на майка му, обвито в ореол. Огромна подута и бледа гръд, покрита със синкави вени и украсено с розово, твърдо зърно. Следват детските лудории. Спомените от Земята. Виждах, през очите на Швайц, тази пра-майка на всички светове, окована и покрита с рани, безформена и безцветна. Но под сивкавия слой от пепел прозираше красота. Това е мястото, където се е появил на бял свят, в този полуразрушен град, към който водят магистрали, с хилядолетна история, ето ги и руините на древните храмове. Виждах зародиша на първата любов. Разочарованието и раздялата. И предателството. А след това отново споделено доверие, растеж и промяна. Пътешествия. Неудачи. Разочарования. Срещи. Признания. Виждах слънцата на стотици светове.

Преминах през всички слоеве на неговата душа, препъвах се в алчност и измяна, подхлъзвах се на злоба и завист, спирах пред устоите на отрицание и бунтарство. Пред мен бе разтворена душата на човек, живял само за себе си.

Но не се отдръпнах от тъмните кътчета на Швайц.