Време на промени

— Не мога да свикна — отвърнах. Чувствах се страшно уморен. Отново започвах да изпитвам известен страх пред Швайц. Обичта към него бе непокътната, но отново се прокрадваха старите съмнения. Дали не ме използваше? Не целеше ли с този експеримент да задоволи своите дребни егоистични цели? Той ме беше принудил да се разкрия изцяло пред него. Настойчивото му желание да разговарям с него в първо лице — дали това бе признак за моето освобождение, нещо красиво и и чисто, както Швайц твърдеше, или бе само поредната му склонност към непристойното? Чувствах се неуверен в този нов свят. Не можех да остана безразличен, когато друг човек ми казваше: „Обичам не“.

— Опитай — настояваше Швайц. — Аз. Аз. Аз. Аз.

— Спри. Моля те.

— Толкова ли е трудно?

— За мен това е нещо ново и странно. Аз трябва — ето, виждаш ли? — трябва да привикна с това постепенно.

— Не бързай, имаш време. Но нито за миг не си позволявай да спреш.

— Този човек ще се опита. Аз ще се опитам — рекох.

— Добре — той помисли малко и добави. — Ще вземеш ли някога отново лекарството?

— С теб?

— Не мисля, че това е необходимо. Имах пред вид по-скоро твоята вречена сестра. Ако ти намеря още, ще й предложиш ли да го вземете?

— Не зная.

— Сега страх ли те е от действието му?

Поклатих глава.

— Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Необходимо ми е време за да обмисля всичко това.

— Но вече вкуси от забранения плод. И сам се увери, че можеш само да спечелиш от опита.

— Може би. Може би.

— Без съмнение! — вълнението му беше просто завладяващо.

— Ако наистина имаш още, — добавих предпазливо, ще обмисля възможността да го използвам заедно с Халум.

— Браво!

— Не веднага. След известно време. След две, три лунни седмици.

— Не чак толкова скоро.

— Защо?

— Защото днес използвахме целия запас. Нямам повече.

— Но можеш да намериш още, нали?

— О, да. Със сигурност.

— Къде?

— В Шумара Бортан — рече той.

37

Когато някой е неопитен и нов в удоволствията, нерядко след първия опит идват вината и съжалението. Така беше и с мен. На сутринта на втория ден от престоя ни в имението, аз се пробудих след доста неспокоен сън и изпитах такъв срам, че се молех земята да се разтвори под мен и да ме погълне. Какво бях направил? Защо позволих на Швайц да ме въвлече в подобна глупост? Душеразголване! Душеразголване! Да седя цяла нощ с него и да повтарям „аз“, „аз“, „мой“ и дори да се радвам за новопридобитата свобода от душещата ръка на Завета! Мъглата навън допълнително сгъсти мрачните мисли в душата ми. Нима наистина си бях позволил да се разкрия до такава степен? Да, така трябва да е било, защото в мен бяха още живи спомените от миналото на Швайц, за които доскоро не знаех нищо. Значи и моите спомени сега са в него. Молех се да има някакъв начин всичко да се върне по старому. Усещах, че бях изгубил нещо, рушейки стените на моята изолация. В нашето общество никога не се е гледало с добро око на душеразголвачите и онези, които са дръзвали да го правят са разчитали единствено на мазохистичното удоволствие от подобна непристойна постъпка. Мъчех се да се убедя, че онова, което съм извършил няма нищо общо с общественото душеразголване, а е по скоро душевно дирене, но още докато изричах тази фраза пред себе си, почувствах, че тя е лицемерна и надута. Жалка и прозрачна маска за истинските мотиви. Чувствах срам, заради себе си, заради синовете си, заради моя кралски произход, заради всичките си предци, че бях стигнал до там. И струва ми се, че именно думите на Швайц: „Обичам те“, бяха разкрили в мен тази бездна на съжаление, защото моето предишно аз ги намираше за ужасно неприлични, въпреки че новото аз, борещо се да изплува на повърхността, не виждаше в тях нищо срамно и оскърбително към моята личност. Но не пожелах да вляза в спор със себе си и оставих вината да ме завладее. Що за човек бях аз, за да разменям ласкави слова с един непознат, жител на Земята, един лунатик и маниак? Как можах така лесно да му отдам душата си. Какво да сторя сега, след като съм съвсем беззащитен пред него? За миг дори обмислях възможността да убия Швайц, за да спася изгубеното си уединение. Приближих се до него, докато спеше и загледах усмихнатото му в съня лице. Не можех да изпитвам никаква омраза към него.

Почти през целия ден останах сам. Излязох на разходка в гората, изкъпах се в студено планинско езеро, после коленичих пред едно огнешипо дърво, представих си, че пред мен е застанал изповедник и излях с пресекнало шепнене всичко, натрупано в мен. Още дълго бродих из гората преди да се върна в имението, целият изподраскан от шипове и тръни. Швайц ме попита дали не ми е зле. Не, отвърнах му, всичко е наред. Почти не разговарях през тази вечер, свит в едно кресло. За разлика от мен, землянинът говореше повече от всякога. Описа в подробности плана си за експедиция до Шумара Бортан, откъдето възнамеряваше да внася цели чували с лекарство и да промени всички души на Манеран. Слушах го, без да коментирам чутото, защото целият свят за мен бе придобил странни измерения, а планът му изглеждаше по-странен от всичко.