Време на промени

Между Вилейда Бортан и Шумара Бортан няма регулярни търговски връзки. Онези, които желаят да пътуват към южния континент трябва да наемат специално за случая някой кораб. Така и направих, използвайки връзките си в Съдийството, чрез посредници и с помощта на няколко неясни подписа. Корабът, на когото спрях избора си, не беше манерански, а идеше от западните провинции — от Велис. Не исках да бъда разпознат по време на пътуването от някой член на екипажа. Близо година този съд бе затворен в пристанището на Манеран във връзка с юридически неуредици. Всъщност, проблемът произтичаше от някои бюрократични противоречия свързани с названието на кораба, но последвалите ноти и контраноти между двете ведомства доведоха до такава бъркотия, че стана просто невъзможно капитанът да получи разрешение за отплаване у дома. Екипажът на няколко пъти бе подал жалба до Съдийството, но Върховният съдия нямаше юрисдикция върху проблеми решавани в чужди съдилища, а основната битка всъщност кипеше в далечния Велис. Оставаше ни единствено да задържаме съда в пристанището, докато от Велис пристигне съобщение, че проблемът е решен. След като бях добре запознат с този случай, аз издадох декрет, от името на Върховния съдия, че се разрешава на кораба да извършва чартърни плавания „между ориентирите река Йън и източните брегове на Шумарския залив“. Тъй като това би могло да означава плаване само край бреговете на Манеран, аз подчертах, че корабът може да бъде наеман и за плаване към Шумара Бортан. Без съмнение, този пункт от клаузата е изненадал капитана, но още по-изненадан е бил вероятно, когато само след няколко дни мой агент го е наел за пътуване до северния бряг на Шумара Бортан.

Не казах къде отивам нито на Лоймел, нито на Халум и Ноим. Съобщих им единствено, че по нареждане на Съдийството трябва да замина за известно време зад граница. А в канцеларията бях още по-лаконичен — просто заявих, че се нуждая от отпуск, без да уточнявам за какъв срок.

За да избегна всякакви възможни усложнения с митническите власти, избрах за точка на отплаване град Хилминор, в югоизточен Манеран на Шумарския залив. Това е малко провинциално градче, което се препитава главно от риболов и освен това е междинна спирка на корабите, плуващи към западните провинции. Наредих на капитана да се отправи натам, а двамата с Швайц потеглихме с наземна машина.

Пътуването продължи два дена по крайморската магистрала. С наближаване на Шумарския залив, флората наоколо ставаше все по живописна и тропическа. Швайц бе въодушевен от пътуването, аз също. Разговаряхме непрестанно, в първо лице, за него естествено това бе дреболия, но аз се чувствах като малко момче, което се е скрило някъде за да се отдаде на пакости. Обсъдихме какво количество от лекарството ще ни е необходимо и какво да правим с него. Вече не ставаше дума за шепа прах, колкото за мен и Халум. Имахме намерение да внесем огромни количества и да ги разпространим сред моите сънародници, дарявайки им по този начин освобождение от доброволната самоизолация. Това евангелистко намерение се беше прокраднало някак неусетно в плановете ни, за да се превърне в основна цел на пътуването.

Денят, в който стигнахме Хилминор бе толкова горещ, че сякаш небето всеки миг щеше да се разцепи. Всичко бе покрито от тежка влажна мараня, а отсреща блестяха ослепително вълните на Шумарския залив. Хилминор е обкръжен с верига от ниски хълмове, покрити с гъста гора откъм морето, но обезлесени навътре. Пътят се виеше между хълмовете и на едно място спряхме, за да покажа отблизо на Швайц горичката от месести дръвчета. Приближихме се през няколко изсъхнали шубраци, чийто клони пукаха под краката ни. Дърветата бяха дваж по-високи от човешки бой, с разкривени клони и дебело, мековато стъбло, което поддаваше при натиск като плътта на стара жена. Стеблата бяха покрити с белези от постоянното източване на сок, с което видът на дърветата бе още по-неприятен.

— Може ли да опитам от течността? — запита Швайц. Нямахме подходящи инструменти, но за щастие в този миг към нас се приближи едно зле облечено момиче, приблизително на десет годишна възраст, с потъмняла от слънцето и отдавна немита кожа. Носеше свредел и канче и по всичко изглежда, че някой я бе изпратил в гората именно за сок от месесто дърво. Погледна ни възкисело, но аз извадих една монета и казах:

— Този човек би желал да демонстрира на своя спътник вкуса на месестото дърво.

Без да сваля от лицето си своя недоволен изглед, момичето заби свредела в близкото дърво, завъртя го с изненадваща за ръста й сила, сетне го издърпа рязко и подложи канчето срещу бликналата струя. Когато се напълни, подаде го мълчаливо на Швайц. Той помириса течността и опита предпазливо с върха на езика. След това отпи дълбока глътка и въздъхна доволно.

— Защо такъв изключителен деликатес не се продава из цялата Вилейда Бортан? — зачуди се Швайц.